Очи от рая

Видях Лен преди нея. Застанал сам в полумрака, той се загледа за миг в мама и прочете желанието в очите й. Съчувстваше на баща ми и на цялото ми семейството, но погледът й го погълна. Искаше му се да й каже: „Абигейл, мога да се удавя в очите ти“, но знаеше, че тя няма да му позволи.

Постепенно мама започна да различава отделни предмети в проблясващата металическа джунгла и аз усетих, че тук й е добре. Тази ничия територия я успокояваше, даваше й чувство за недосегаемост.

Ако Лен не беше протегнал ръка и не беше стиснал пръстите й, можех да я имам за себе си там. Присъствието й в това помещение щеше да бъде просто една кратка почивка от живота й на мисис Салмън.

Но той я докосна и тя се извърна към него. Все пак не намери сили да го погледне. Не му оставаше нищо друго, освен да се примири.

От онова, което видях, главата ми се завъртя и аз се вкопчих в пейката на беседката, дишайки тежко. Тя никога нямаше да разбере, че докато вплиташе пръсти в косите на Лен, а той я прегръщаше през кръста и я притискаше до себе си, човекът, който ме беше убил, изпращаше двамата полицаи на входната си врата.

Усещах целувките му по шията и гърдите на мама като мънички, леки миши крачета, като падащите венчелистчета на цвете. Едновременно пагубни и прекрасни. Бяха като шепот, който я зовеше далеч от мен, от семейството и от мъката й. Тялото й откликна на този зов.

Лен взе ръката й и я поведе към лабиринта от тръби. Долитащият отгоре шум припяваше като хор. В същото време мистър Харви се зае да опакова багажа си, брат ми се запозна с едно момиченце, което въртеше обръч в детския кът, сестра ми и Самюъл лежаха един до друг на леглото в стаята й напълно облечени и неспокойни, баба ми обърна третата си чаша, останала сама в трапезарията, а татко седеше и гледаше към телефона.