Европа.История

Управлението на всички държавни институции било още по-ограничено от партийния контрол, упражняван “отвън и отвътре”. Официалните шефове на всички държавни институции - министри, генерали, посланици, водачи на делегации, всички директори на фабрики, училища или институти - били официално задължени да приемат инструкции от паралелен партиен комитет. Те били слуги на помощните партийни секретари, действащи зад сцената. В същото време трябвало да се подчиняват на ежедневния надзор от страна на първичната партийна организация или “партийната клетка”, съставена от всички партийни членове от техния персонал. В резултат на това хората, изпълняващи функцията на министри, в действителност не управлявали своите министерства; армейските командири не командвали своите подразделения; директорите не управлявали своите фирми.

1098

ЬМЗА ЕТ 11№М8А

Всичко зависело от ефикасното предаване на партийните нареждания. Партийната дисциплина осигурявала решенията на “висшите органи” да бъдат налагани право надолу по линията. Партийните членове давали клетва за подчинение и секретност (не се кълнели само върху съдържанието на устава). Те били обучени да предусещат и да изпълняват желанията на своите началници, без да задават въпроси. Откритите дебати не се насърчавали; дискусиите били ограничени до начините, по които могат да бъдат приложени решенията на висшите органи.

Тези реалности били толкова чужди на опита в демокрациите, че е лесно да се разбере защо политолозите били подвеждани толкова успешно. Всички обяснения за външните хора трябва да започват с това, че западните концепции и западната терминология просто са неприложими. Управляващата комунистическа Партия например не била политическа партия; тя била политическа армия, трансформирана в изпълнителен клон на управлението. Съветската държава не била нищо повече от административна агенция на Партията. Тъй нареченото съветско правителство, тоест Министерският съвет, не бил правителството, тъй като бил подчинен както на партийното Политбюро, така и на партийния Секретариат. Ръководителят на изпълнителната власт не бил президентът на СССР или министър-председателят, а генералният секретар на Партията (който бил свободен да назначи себе си за президент или за министър-председател, ако пожелае.) Върховният съвет, или държавното законодателно събрание, не бил върховен, тъй като той само можел да регистрира законите, подготвени предварително от Централния комитет на Партията. Държавните избори, най-вече, не били избори, тъй като в тях отсъствал елементът на избора. Гражданите били принуждавани по закон да подкрепят листите на Партията.