Невинен
- Автор: Туроу Скотт
- Серия: Окръг Киндъл #8
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-389-098-9
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невинен». Краткое содержание книги:
А сега съм обвинен в убийството на съпругата си…
Преди две десетилетия Ръсти Сабич и Томи Молто се сблъскват в земетръсен процес за убийство. Сега Сабич вече е съдия. Но отново е обвинен в отнемането на човешки живот. Този път – на съпругата си…
На пръв поглед тя умира от естествена смърт. Но защо Ръсти чака цял ден, преди да съобщи на някого? Старият му враг, прокурорът Томи Молто, започва разследване. И открива улики, които сочат към Сабич… А скоро приключилата връзка на Ръсти с доста по-млада жена допълнително наелектризира ситуацията…
Двама силни мъже се изправят един срещу друг в съдебната зала. Отново. И всеки иска да бъде победител.
Експлозивната съдебна драма проследява сблъсъка на Ръсти Сабич и Томи Молто двайсет години след събитията в бестселъра „Невинен до доказване на противното“. А безспорният майстор в жанра Скот Търоу за пореден път шокира с разкритията си за погрешимостта на съдебната система – от машинациите на прокурорите и адвокатите до нагласените доказателства, които често изопачават истинския смисъл на справедливостта…
Когато един от родителите почине (всички казват така, тъй че не знам дали не звучи банално), когато загубиш майка си или баща си, животът се променя коренно. Сякаш един от полюсите на Земята, северният или южният, е изчезнал и никога няма да се възстанови.
Моят живот обаче наистина се промени. Сякаш твърде дълго съм бил дете и изведнъж, в един миг съм пораснал. Събрах се с Ана. Мама почина. А баща ми бе обвинен, че я е убил.
Понеже случилото се с родителите ми със сигурност беше много по-тежко за тях, отколкото за мен, би прозвучало грозно, ако кажа, че съм страдал. Но това е истината. Разбира се, внезапната загуба на майка ми беше най-тежкият удар. Но делото срещу татко ме изложи на предизвикателства, които малцина биха разбрали. Откакто се помня, татко винаги е бил публична личност и сянката му често тегнеше над мен. Когато отидох да следвам право, знаех, че ме чака още по-лошо, че ще стана известен като сина на Ръсти и ще влача неговите успехи и репутация след себе си като булка, която се чуди как да мине през въртяща се врата с дългия си шлейф. Сега обаче той е низвергнат, не е почитан, а е обект на омраза и подигравки. Когато видя снимката му в Интернет или по телевизията – или дори на корицата на някое списание – имам чувството, че гледам чужд човек. И, разбира се, никой не знае как да се държи с мен и какво да ми каже. Сигурно така се чувства човек, болен от СПИН – когато хората знаят, че не може да ги зарази, но въпреки това не могат да устоят на рефлекса да се пазят от него.
Най-лошото обаче е това, което се случва в главата ми, защото понякога сам не знам как се чувствам – или как трябва да се чувствам. Предполагам, че родителите са постоянно променящи се величини. Ние порастваме и мисленето ни се мени. В тази зала има само един въпрос – извършил ли го е или не? Но за мен вече толкова месеци нещата са много по-сложни. Опитвам се да разбера нещо, за което повечето деца си изграждат представа цял живот – а именно кой всъщност е моят баща? Определено не този, за когото съм го мислил. Това вече съм се досетил.
Този процес започна в деня на избора му с гневно думкане по вратата на Аниния апартамент. Дребна жена с полицейска значка в ръка.
– Полиция. Имате ли малко време да поговорим?
Като във филм. Дори знаех какво се очаква да кажа:
„Какво е станало?“ Но всъщност какво ме интересуваше? Тя влезе в апартамента, по-скоро се вмъкна неканена; ниска, трътлеста жена, с шапка под мишницата и рижа коса, вързана на опашка.
– Деби Диас. – Подаде ми малката си загрубяла ръка и се настани на една табуретка, покрита с парче старомоден плат, който Ана купи повече за майтап преди няколко седмици. – Познавам баща ви, откакто се помня. Бях пристав, когато той дойде в окръжния съд. Всъщност помня и вас.
– Мен?
– Да. На едно от неговите дела. В почивките влизахте и сядахте на неговото място на подиума. Всъщност от залата нямаше как да ви видят, но пък как се чуваше. Младежо, на това му викам аз думкане! Цяло чудо е как не счупихте чукчето.
Тя се усмихна на спомена и аз изведнъж се сетих за тази случка, включително мелодичното ехо, след като ударих с чукчето по дъбовото трупче.
– Тогава бях млада и стройна – добави Диас. – Тъкмо кандидатствах в полицията.
– Явно сте успели – отбелязах, просто защото не се сещах какво друго да кажа, но тя го прие за шега и се усмихна.
– Това исках. Това мислех, че искам. – Поклати глава, мислейки за младежката си заблуда. После изведнъж се вгледа в мен с обезпокоителна настойчивост. – Опитваме се да изясним обстоятелствата около смъртта на майка ви.
– Какво да изясните?
– Да получим отговори на някои въпроси. Знаете как е. Може цял месец нищо да не се случи, после за една седмица трябва да свършиш всичко. След произшествието колегите са разпитали надълго и нашироко баща ви, но никой не се е сетил за вас. Затова ми хрумна да мина и да си поприказваме.
Има хора, които никога не казват онова, което мислят, и детектив Диас със сигурност беше една от тях. За момент се запитах как ме намериха, но се сетих, че след като свърших стажа си в съда, оставих адреса, за да ми препращат пощата. Все пак по-добре, че идваше да говорим вкъщи, а не се появи в училището. Все още доста хора в учителския съвет помнеха подвизите ми като ученик в Ниърингската гимназия и не ме гледаха с добро око.