Насочен взрив

— Не пречи! Мафай се, докато си жиф — каза лудият на стареца и отново ме ръгна в гърба.

Реших да не го дразня излишно и тръгнах напред, както ми заповядваше.

Не бяхме изминали и десет крачки, когато чух зад гърба си удар и звън. Обърнах се в същия миг и отскочих настрана. Нямаше изстрел. Беззъбата уста на лудия беше широко отворена, а очите му бяха опулени от учудване. Той се люшкаше насам-натам, а по главата и раменете му имаше парченца от порцелановата ваза, която преди това беше на пода. Левченко го беше цапардосал с нея.

По-нататък действах по рефлекс. Измъкнах своя пистолет и насочих дулото му в челото на ненормалния.

— Поиграхме си и стига! — казах аз, сграбчвайки с другата си ръка неговия пистолет. Но той не искаше да ми го даде и го дърпаше към себе си, опитвайки се да го насочи към мен. — Пускай, мърша такава! — изкрещях аз, но идиотът хвана с две ръце своя пистолет, наклони глава и натисна спусъка.

Изтрещя изстрел. Изскочилата гилза болезнено ме перна през ръката и лицето ми потъна в кръв. Лудият беше стрелял във врата си, малко под брадата, и рухна върху килима. Беше мъртъв.

— Благодаря за вазата.

Това бяха първите ми думи към Левченко, който се беше притиснал към стената на коридора.

— Няма за какво — автоматично ми отговори той. — Виж ти, камикадзе! — бавно каза старецът. — Мога да потвърдя, видях, че сам се застреля.

— Познавате ли го, Семьон Михайлович? — попитах, щом можах да си поема дъх. Бях уверен, че старецът дори не го е виждал. Както очаквах, по пръстите на лудия вместо кожа имаше кървящи рани от скорошно изгаряне.

Извадих носната си кърпа и започнах да бърша лицето си от кръвта.

— Пак ли — въздъхнах аз.

— Какво пак? — не разбра Левченко.

Към нас бързо идваха старци и бабички, привлечени от звука на изстрела.

— Казвам, че пак трябва да се вика милиция. Смешно, та чак тъжно ми става — пак трябва да давам показания, да обяснявам! Макар че и аз нищо не разбирам…

— Вече извиках милицията. Съобщих и в КГБ! — почти шепнешком каза дотичалата при нас дежурна.