Розата и бодилът [bg]

— Би било много мило от твоя страна.

Отправен към най-близката бъчва сайдер, Уинслоу бе принуден да признае загубата на формата си. Преди той се бе справял много по-добре. Преди често бе държал допълнителни чаши край себе си, които да предложи веднага.

— Защото това е нелепо! — изкрещяваше в този момент графът на Лонгбоу. — Говорим за човек, който е мъртъв от петстотин години!

— Ти си страхливец! — изкрещя в лицето му графът на Уест Марч.

— А ти си глупец!

Двамата се бяха настанили край дъбова маса, оливащи с размахваните си чаши себе си и граф Пикъринг, заел умиротворяваща позиция между двамата. Албърт побърза да загребе черпака, като не пропусна да улови парченце ябълка, и се върна при събеседничката си.

— Пак ли за щита спорят? — попита лейди Констанс. Тя не забеляза (или не обърна внимание), че виконтът не е взел чаша за себе си.

— Хубаво е да видя, че нищо не се е променило.

— Тази година изглеждат особено решителни.

— Явно са пили повече. Та за какво ставаше въпрос?

— Да. — Жената кимна настрани. — Помниш ли лейди Лилиан?

Албърт насочи поглед към указаната част от залата, докато не откри въпросната красива жена. Тя бе облечена в бледосиня бална рокля — разкошен модел, който губеше ефект заради скованата поза на носителката си. Жената се бе вторачила право пред себе си, в някакво несъществуващо битие.

— Лилиан Травал от Оуктъншир?

— Същата. До нея стои съпругът й. Хърбърт. Той има цяла търговска флотилия. Но в случая става дума за нея. Изглежда се е забъркала в хубави неприятности.

— Да не искаш да кажеш, че тя е…

— Мисля, че е по-лошо. Не, наистина не бива да ти казвам това.

— Колко си изпила?

Констанс замълча в размисъл.

— Изобщо днес или от началото на празненството?

— Няма значение. Отпий, ако ти е пресъхнало гърлото, и продължи.

Тя отпи доста сериозна глътка.

— Може би знаеш за слуховете, касаещи връзката й с лорд Едмънд от Сансбъри. Двамата наистина бяха любовници, само че тя престана да се вижда с него още преди година. Тъй като нямаше никакви доказателства, съпругът й прие думите й, че става дума за злонамерен слух. Но неотдавна Хърбърт попита за обиците й, онези, които й бе подарил за една от годишнините им. Прояви необичайна настойчивост. Тя не можа да ги даде и заяви, че са били откраднати. А съпругът й я обвини, че тя ги е забравила в спалнята на Едмънд.

— Съвпадение?

— Надали. Тогава една камериерка й се притече на помощ и заяви, че нейно благородие ги била заела на лейди Гертруда преди няколко дни.

— А наистина ли е било така?

— Не, разбира се.

— Тогава защо слугинята е излъгала?

— Защото тя е знаела къде са обиците. Знаела е, защото самата тя ги е откраднала. Задигнала ги е от будоара на господарката си и ги е дала на барон Макманис. Въпросният се явява конкурент на лорд Хърбърт и много би искал да се запознае с митническите декларации на съперника си.