Вторият периметър [bg]

39

Демарко напусна Пентагона и хукна към офиса на Махоуни.

— Трябва да говоря с него! — настоя той. — Веднага!

Веждите на Мейвис, секретарката на председателя, леко се повдигнаха. Обикновено Демарко се държеше любезно и никога не се появяваше, без да бъде повикан. Но сега заплашително се беше привел над нея, стиснал ръбовете на бюрото с огромните си лапи, сякаш беше готов да откърти плота. И тя се ядоса.

— В момента е зает, Джо. Обсъжда важен въпрос с Пери. — Отчела изражението на Демарко, жената бързо добави: — Ще те повикам веднага щом се освободи.

— Не си прави този труд! — изръмжа Демарко и решително тръгна към вратата на кабинета.

— Джо! — извика зад гърба му Мейвис. — Какво правиш, Джо?

Демарко отвори вратата, без да чука. Махоуни седеше зад бюрото. Краката му бяха на плота, вратовръзката му беше разхлабена. На стола пред него се беше настанил дебелак с червени тиранти върху измачкана бяла риза. Тирантите бяха в тон с вратовръзката му.

Това беше Пери Уолас, изпълняващ длъжността шеф на кабинета на Махоуни.

Повечето сътрудници на председателя бяха младежи — умни и трудолюбиви хора на възраст между двайсет и трийсет, завършили право или политология. По принцип работата в Конгреса не е добре платена, но тези умни младежи я избират както за актив в автобиографиите си, така и от желание да усвоят механизмите, които биха им осигурили евентуална политическа кариера. Пери Уолас беше изключение, защото работеше за Махоуни повече от двайсет и пет години.

Демарко не беше срещал по-умен и по-работлив човек от него. И по-голям гадняр. Този тип беше в състояние да прочете текст от десет хиляди думи в рамките на една минута, без да забрави нито една от тях. Познаваше всички политици с някакво влияние на територията на САЩ и знаеше отлично кое копче да натисне, за да ги накара да действат в интерес на Махоуни. Деветдесет процента от решенията, които вземаше председателят, се опираха на мнението и препоръките на Уолас.

— Какво, по дяволите… — започна Махоуни, стреснат от нахлуването на сътрудника си.

— Пери, изчезвай! — кратко заповяда Демарко.

Уолас изобщо не помръдна, а на лицето му изплува типичната гаднярска усмивка.

— Трябва да поговорим за… За онзи случай в Бремертън — поясни Демарко. — Важно е.

— Иди да хапнеш нещо, Пери — предложи председателят и насочи дебелия си показалец в лицето на Демарко. — А ти много внимавай! Защото, ако излезе, че ми губиш времето с глупости…

Пери Уолас бавно надигна дебелото си туловище и прибра купчината документи, поставени в края на писалището. Погледна Демарко, поклати глава — по-скоро със съжаление, отколкото с гняв, — след което бавно се повлече към вратата. Демарко знаеше, че рано или късно той ще намери начин да го накаже за подобно грубо нарушение на протокола.

— Казвай какво има! — заповяда Махоуни в момента, в който вратата се затвори.