Край Рио де ла Плата

— Този върховен и почитаем военнополеви съд взе решение и аз като негов председател имам задължението да го обявя: първо, от сеньор Монтесо се сваля обвинението в опит за убийство, но затова пък ще бъде осъден за нанасяне на телесна повреда. Намерените в него документи доказаха, че се е провинил в помагачество при държавна измяна. Обаче тъй като последното престъпление не е осъществено и става дума само за помагачество, то обвиняемият се осъжда на десет години строг тъмничен затвор. Отвеждането му в затвора трябва да последва незабавно.

— Нали ви казах? — тихо пошепнах на Монтесо. — Вас изобщо не са ви взели на мерник.

— Може би ще ми искат много голям откуп, а?

— Най-вероятно.

— Второ, от неговия съучастник, истинският подбудител за извършване на престъпленията, се снема обвинението в нанасяне на телесна повреда, но затова пък той се осъжда заради опит за убийство. След обстойно обсъждане съдиите стигнаха до единодушно решение, че подсъдимият заслужава смърт. Присъдата трябва да се изпълни незабавно и то чрез разстрел.

Всички погледи бяха насочени към мен. Престорих се, сякаш не ги забелязвам.

— Осъдените имат ли да кажат нещо? — попита офицерът.

— Не — отговори Монтесо. — По-късно ще чуете възраженията ми.

Въпреки тези спокойни думи гласът му трепереше, а лицето му беше пребледняло. Той изглежда силно се тревожеше както за мен, тъй и за себе си, понеже от успеха или неуспеха на бягството ми зависеше твърде много и неговата участ. Но аз чувствувах голямо вътрешно спокойствие. Стара истина е, че при настъпването на очаквана опасност страхът изчезва. Така например ученикът може цели седмици преди изпита да трепери от страх, ала още с първия въпрос, който му зададат, притеснението му най-често изчезва.