Среднощен експрес
- Автор: Хофър Уилям, Хейс Били
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощен експрес». Краткое содержание книги:
Никой не знаеше подробностите. Но Хамид със сигурност бе мъртъв. Бил застрелян от някого извън затвора. В ресторант. Само това научихме.
По-късно сутринта взех пакет „Марлборо“, за да накарам надзирателя при вратата на отделението да ме пусне до лечебницата. Ако някой знаеше нещо, това бе Макс. Той седеше на леглото си с изцъклен поглед, но ухилен и разговаряше с няколко турци. Поздрави ме сърдечно.
— Ядял си закуската — разправи ми Макс. — Срещу входа на затвора има ресторант. Всеки ден закусвал там. Та този… Хамид го бил опандизил за хашиш преди пет-шест години… Затворник… Турчин. Свалил го в мазето и го обработил със сопата. Но оня не гъкнал. Няколко дни го държали там, като се връщали пак да го бият… нали го знаеш Хамид… докато налагал оня, псувал. „Да ти…“ — на майка, сестра, баща, баба и така нататък. Оня не го забравил. Как би могъл?
Та преди два-три дни срокът на присъдата му изтекъл. И днес сутринта просто влязъл в ресторанта, докато Хамид закусвал. Насочил пистолета срещу него. Дръпнал спусъка и казал: „Помниш ли ме? Ето ти за майка ми.“ Бам! „И за сестра ми.“ Бам! Бам, бам, бам, осем изстрела. Хамид паднал на пода. Пистолетът щракнал няколко пъти и оня го оставил на масата. Седнал и зачакал полицията. Невероятно!
След една-две седмици убиецът се върна в стария си кауш като прочут герой. Бе станал новоизлюпен капидия. Започнаха да му викат Аслан, „Лъв“.
Седмици наред затворниците държаха надзирателите в напрежение. Който смяташе, че може да ги закачи, измърморваше на път покрай тях: „Хамид унутма“ (Не забравяй Хамид).
Надзирателите не забравиха.
Ариф изчезна внезапно. Разнесе се слух, че Кокалотрошача трябвало да влезе в болница да го оперират. Мамур поиска да го преместят на работа в Измир.
Двайсета глава
7 март 1974 г. Лилиан,
Писмото ти, тишината през нощта и ред други неща ме карат да се чувствам ужасно зле. Понякога ми се струва, че умирам тук. Толкова е трудно да нямаш никой, който да ти помага, да ти бъде другар по този странен път. Приятелят ми Арне ме накара да разбера колко малко знам; и още по-чудно, колко много знам, без да го съзнавам, за безброй важни неща като това: да се смееш, да усещаш хората и да обичам живота. Арне ми липсва, но присъствието му остава, тъй както Патрик лудата глава е постоянно с мен, макар че тялото му от две години е заровено в земята.
През последните месеци ми беше много трудно. Толкова планове и възможности като че се провалиха. Дори дишам с мъка.
Тук е пролет. Тя дойде и аз се мъча да не бързам, но така се нуждая от нежност. От твоята нежност. Пазя писмата ти. Те ме крепят, дават ми сила. Новините за амнистия и освобождаване са сложни и объркани. Търпя само заради другите, родителите ми и приятелите, които правят всичко каквото могат. Не знам колко още ще издържа.
Не ме оставяй, Лил. Прегърни ме.