Рубинът
- Автор: Скай Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рубинът». Краткое содержание книги:
Нищо. Думата отекна глухо в съзнанието й. Абсолютно нищо. Нито минало, нито някакви нишки към него.
Нито пък бъдеще, ако се съди по мрачната решителност, която излъчваше погледът му.
— Честно, нищо ли не помниш?
Тя поклати унило глава и се опита да потисне надигналото се в гърдите й отчаяние.
— Тогава са те докарали с лодка. Ако беше минала по брега отдолу, от Негоро или отгоре от Коломбо, все някой щеше да те забележи. Но аз изпратих хората си да огледат брега и в двете посоки по протежение на двадесет мили и всички се върнаха с един и същ резултат. Нищо. Нито една-единствена следа. — След като забеляза отчаянието в погледа й, добави: — Хайде, Синамон, стегни се. Все ще открием нещо.
— Това означава ли, че ми вярваш?
По лицето му премина сянка.
— Да — каза след цяла вечност той. — Да, вярвам ти, Синамон. Не в това, че думите ти са истина, а в това, че ти вярваш, че са истина.
— Колко безсмислено и тъпо…
Той продължи с равен глас, все едно, че тя не беше отваряла устата си.
— Разбира се, Ръксли не е предвидил да загубиш паметта си при побоя, но по този начин поведението ти придобива по-голяма естественост. Без съмнение, сега той ръкопляска на собствената си изобретателност.
— Ти имаш готово обяснение за всичко, нали?
— Искрено се надявам да е така — отговори той превзето и театрално се поклони.
— Но ти правиш една основна грешка, господин Пейгън — отсече тя, като затегна колана около тънката си талия. — Аз не съм ничия заложничка. Набий си го в главата.
— Така ли? — в здравото му око се появи метален блясък. — Ти не си разбрала едно основно нещо, Angrezi. Ти си заложничка, искаш или не. Сега единственият въпрос е дали си заложничка на Ръксли — в кратката пауза той втренчи окото си в алените й устни и продължи със сподавен глас: — Или ще бъдеш моя.
Тя не помръдваше, сякаш омагьосана от разгорелия се огън в това немигащо око. За момент й се стори, че там се мярна съжаление.
После то изчезна и лицето му отново стана лениво и непринудено.
— Добре ли си почина?
— Т-това беше алкохол, ти ме упои насила! — остро отвърна тя. — Как смееш да се опитваш…
— Да се опитвам какво — да те прелъстя ли? Ако се бях опитал, Синамон, знай, че щях да успея — при следващите думи гласът му стана дрезгав. — Можеш да бъдеш сигурна, че сега нямаше да стоим тук облечени и да спорим. — Загрубелите му пръсти спряха да галят Меджик по главата и маймунката кресливо запротестира. Пейгън я погледна ядосан и продължи:
— За Бога, ти си по-заядлива от Меджик. Дадох ти само няколко капки бренди тази сутрин. Много малко, за да се развърже езикът ти и съвсем недостатъчно, за да обезвредя това твое остро оръжие.
— Проклети комари! — вбесено извика тя, като започна енергично да се чеше по тила.
— Отвратителни са, нали? — все още с Меджик в ръцете, той гъвкаво настани едрото си тяло в бамбуковия стол до прозореца. — Не си свикнала с тропиците, така ли? Но аз си го обяснявам.
— Обзалагам се, че имаш обяснение за всичко — тя продължи да се чеше.
— Как ти звучи „хладно“?
Тя вече не се чешеше толкова енергично.
— Хладно, меко… — Пейгън направи малка пауза, преди да изстреля най-големия си коз: — Хладно, меко и мокро?
— Не, благодаря. Не желая повече да ме насилваш с никакъв алкохол — каза твърдо тя.
Той отметна назад глава и избухна в смях, а Меджик го загледа с любопитство.
— Не, нещо много по-хубаво от алкохола, скъпа. Вода, хладна и приятна, вода за къпане и плуване, която се простира докъдето стига погледът…
Тя рязко спря с почесването.
— Вода? Наистина ли? Къде е?
— Недалече — той прикри победната си усмивка. Намести Меджик на стола и мързеливо се изправи. — Нека да сменя превръзката и тръгваме.
— Ние тръгваме, така ли? Вече започвам да разбирам. Ако имаш такива намерения, по-добре не ме слагай в сметката. Освен това, престани да използваш раните ми, за да ме зяпаш похотливо.
Едната му вежда подигравателно се повдигна.
— Видял съм всичко, което може да се види. Нямаш никакви тайни повече, Синамон, бъди сигурна.
Страните й почервеняха.
— Страх ли те е, Angrezi — в гърления му смях напираше предизвикателство.
— Да не се мислиш за страшно хитър? Да, ама няма да стане. Играта ти ми е ясна.
Пейгън мълчаливо чакаше, загледан в пръстите й, които мачкаха и усукваха меката коприна на халата му. Не искаше да си представя кадифената кожа отдолу.
— Не съм хитър — бавно отвърна той. — Особено, когато става дума за теб, Синамон. — Нещо просветна в тъмната дълбина на окото му. — Просто съм решен.