Търсачи на светове
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсачи на светове». Краткое содержание книги:
Той скочи на крака и изръмжа срещу нея:
— Как можете да загубите бележката? Бележката, която ви е дадена тази сутрин?
— Не зная как можах да го направя, сър. Изглежда така е станало.
— Е, тогава я потърсете. Гледайте по-внимателно.
— Търсих навсякъде — каза тя. — Няма я там, където я сложих. Няма я никъде.
Лансинг се смали на стола си. Тя наля питие в чашата и му я подаде.
— Ще запаля огън да се сгреете и после ще ви приготвя нещо за ядене — каза му тя. — Сигурно сте гладен.
— Да, гладен съм — изръмжа той.
— Дамата нямаше пари…
— По дяволите — извика Лансинг, — ще платя сметката й. Сигурна ли сте за тая бележка?
— Сигурна съм, сър — отговори тя.
Той седеше на мястото си начумерен, само пиеше и я гледаше как пали огъня.
— Ще останете ли да нощувате? — попита го тя.
— Да, ще остана. Тръгвам рано сутринта. Къде би могла да отиде Мери, питаше се той. Да се върне при пеещата кула и да чака кога ще се появи той? Или през Злата земя е тръгнала към града? Не се е върнала в града, сигурно не се е върнала в града, макар че това беше възможно. Може би се е сетила за нещо в града, което трябва да разгледа по-внимателно, за някоя от особеностите на града, която бяха пропуснали. Сега въпросът беше защо не го е изчакала тук. Тя знаеше със сигурност, че той ще я последва.
Той седеше замислен, като прехвърляше в ума си отново и отново всичко, което бе станало. В момента, когато стопанката му донесе храната, той взе решение. Ще се върне при пеещата кула и ако Мери не е там, ще тръгне отново на път — от кулата към града. Ако не я намери в града, ще се върне към куба. Той помнеше много добре мисълта на Мери, че отговорът е свързан с куба.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Минаха няколко часа, откак напусна кулата, когато видя да идват по пътеката другите двама — Мелиса и Йоргенсон. Нямаше и следа от Виещия.
— Боже! — извика Йоргенсон. — Радвам се, че те намерихме. При кулата няма никой.
— Никой, освен Сандра. Тя е мъртва — каза Мелиса.
— Къде са другите двама? — попита Йоргенсон.
— Юргенс изчезна в Хаоса — отговори Лансинг, — а аз търся Мери. Сигурни ли сте, че не сте срещнали някакви следи от нея?
— Никакви следи — поклати глава Йоргенсон. — Къде мислиш, че е отишла?
— Била е в страноприемницата. Мисля, че може да се е върнала при кулата. Ако не е там, сигурно е тръгнала към града.
— Трябваше да ти остави два реда в страноприемницата — каза Мелиса. — Вие двамата бяхте много близки.
— Тя ми остави бележка. Собственичката не можа да я намери. Каза, че я е изгубила. Преди да тръгна й помогнах да я потърси.
— Странно! — рече Йоргенсон.
— Да, много странно. Тук всичко изглежда работи против нас.
— Какво стана с Юргенс? — попита Мелиса. — Той ми хареса. Чиста душа.
Лансинг набързо им разказа всичко, сетне попита:
— Какво има на запад? Намерихте ли нещо?
— Нищо не намерихме — отговори Йоргенсон. — Останахме два дни повече, отколкото възнамерявахме, с надеждата, че ще открием нещо. Земята там е суха, почти съвсем пустинна. Имахме трудности с водата, но продължихме напред.
— Просто гола земя — каза Мелиса. — Можеш да вървиш с километри и да не видиш нищо.
— Най-сетне стигнахме до края на една стръмна скала, през която минавахме — обясни Йоргенсон. — И то без да знаем за стръмнината. Изведнъж склонът пред нас рязко се спусна надолу и откри една дълга редица от камъни. От това място пред очите ни се ширеше огромна пустиня. Истинска пустиня, само пясък и нищо друго. Тя се простираше, докъдето стига погледът и беше по-гола, ако това е възможно, от земята, през която минахме. Тогава се върнахме обратно.
— На север — Хаоса, на запад — нищо — рече Лансинг. — Остава посоката на юг, но аз няма да тръгна на юг. Отивам в града, мисля, че Мери е там.
— Слънцето вече залязва — каза Йоргенсон. — Защо да не спрем за нощуване? Ще тръгнем утре сутринта. Ще решим какво да правим и ще тръгнем сутринта.
— Аз съм съгласен — каза Лансинг. — Няма смисъл да вървя към кулата, от която идвате. Кажете ми нещо за Сандра. Погребахте ли я?
Мелиса поклати глава.
— Мислехме за това, но не го направихме. Стори ни се неправилно да я погребем. Решихме да я оставим на мястото, където лежеше. Тя не се различава много от мумия. Мисля, че тя умря така, както искаше. Помислихме, че е най-добре да я оставим така.
Лансинг кимна.
— И на мен ми минаха същите мисли. Даже се чудех дали е умряла. Като я гледах си помислих, че просто е заминала надалеч, че нейният живот, нейният дух са отишли някъде и са оставили съсухрените ненужни останки далеч зад себе си.