За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Отпътували си нашите хора доволни и щастливи, накупили подаръци на началства и булки — всеки началник ще ти парафира преразхода за такава луда сделка, че и до доклад за пленум на ЦК можеш да стигнеш…
Ала да тръгнат офертите — не тръгват. Пак пишат нашите, пак прибягват момчетата от Търговското дотук, дотам — от японска страна гледат, като че нищо не помнят за такива разговори и обещания. Въпросът наедрял, търкулил се чак до едни много високи преговори. Поискало се разяснение на въпроса защо не се изпълнява уговореното… Японската страна попитала какво е уговорено. Българската страна потвърдила даденото съгласие. Японската от своя страна си записала нещо — телефони звънели, докъдето трябва, усмивка цъфнала на другия ден на масата за преговори — чиста, къпана, нежна японска усмивка, която казала: вярно, имало е такива преговори, имало е такива разговори, само че те не са завършили с обещание от японска страна, ами напротив.
— Как напротив? — рнпнала нашата страна. — Вие сте казали: може би ще се уреди и не сте си променили нито условията, нито обещанията!
— Тъкмо де — рекли японците, ако тази дума я имат в речника си, но във всеки случай смисълът на тяхното недоумение бил такъв.
— Е, като е тъкмо — в подобен смисъл запитала българската страна, — какво се тинтирим-минтирим?…
— Ами това „може би“ ние в Япония го разбираме като любезен, но категоричен отказ…
— А ние в България — рекъл съответният човек — го разбираме като готова работа.
Ето ти на̀, разминаване…
Не е само нашата българска страна, дето тъй се е разминала с Япония. В тази страна, за да си сигурен, в точния и ясен отговор, трябва много пъти да попиташ и да повториш ясно това, което ти трябва. Иначе не знаеш по кой параграф ще те мине японската любезност и къде ще се плъзнеш.
Спомних си онази нощ, когато кореспондентът и Хага сан в три часа сутринта се уговаряха кога и къде отново ще се срещнем.
— … Утре в осем — у дома — викаше колегата.
— О, йе! — отвръщаше професорът.
— У дома — казваше първият,
— О, йе! — повтаряше японецът.
— Ние тримата — аз, ти, Семов сан…
— О, йе…
— Утре в осем у дома. Ние тримата — аз, Хага сан и Семов сан. О’кей?
— О’кей! — пак повтаря японецът.
— Бе стига си го дрънкал човека — рекох, — сто пъти ти отговори.
— Ти не разбираш японците кога отказват, кога казват, че ще си помислят, кога направо ти отказват, а пък ти си мислиш, че са се съгласили… Затова се пита, по десет пъти се повтаря и пита едно и също…
И той пак повтори трите елемента на всяка информация — кога, кой, къде?
Хага сан отговори ясно своето: „О, йе!“ — и повтори думите му.
— Сега — обърна се към мен колегата — е сигурно. Той ще дойде и ще бъде точен.
Както и стана…
Припомних си ги всички тия работи, докато трите хубави гейши седяха с пет сантиметра назад, зад гърба на всеки от нас, и правехме опит за общ разговор. Гейшите говореха английси. А аз си мислех: като си приказваме тъй общи приказки за времето, за литературата, за това откъде сме — тия момичета сигурно си мислят едно, разбират друго, а какво решават мозъчетата им — това само Буда знае…
Японската гейша е високо качество жена. За разлика от обикновената японка, тя е учила и в училището на майчината традиция и в светско училище. Тя знае да се усмихва, да е любезна, да създава около себе си ведрина, настроение и благоразположеност, говори чужди езици, свири на китара, знае литература и светски новини. Ала тя не е момиче, което оттук ще го насметеш, пил-недопил или пил, та препил, и ще го качиш в стаята си…
Поне в миналото не е било такова момиче. Сега не зная. Мисля, че американизацията и европеизацията на Япония се е наела доста бързо да насмете дългите поли на кимоното, с което е облечена гейшата, и доста безцеремонно да я отведе до въпросната хотелска стая… И от японското традиционно и мило присъствие около човека, гейшата неизбежно се превръща в една от най-скъпо платените, от най-уважаваните, от най-привилегированите, ала в крайна сметка — поръчани и платени жени.
Говореха ми за японското притворство и ми разказаха един стилизиран анекдот:
„Някъде в Щатите, в негърски бар тихо почукал японец. Влязъл. Поискал си пак така тихо и незабележимо уиски. Барманът — негър, се изсмял високо и гърлено на неговата плахост.
— Не така, бе — рекъл той, — така не се влиза в американски бар. Риташ с крак вратата, влизаш важно и казваш: едно уиски, моля…
Японецът излязъл, повъртял се вън, почукал пак така тихо, тихо влязъл и пак така смирено си поискал уиски.