Студени играчки са звездите
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Студени играчки са звездите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Студени играчки са звездите». Краткое содержание книги:
Маша охна силно, аз също се почувствах страшно зле.
— Длъжен съм да уточня, че методите на изследване на аларите не включват аутопсия на организма — допълни изчислителят. — Това е инсценировка. Но въз основа на точни данни.
— Върни на скелета — помоли дядо невъзмутимо. — Не успях да преброя гръбначните прешлени.
— Организмът му е напълно идентичен с организма на земляните.
— Клетките?
— Идентични.
— Геномът?
— По предварителни данни — идентичен.
— Но той не може да бъде човек — прошепна дядо на самия себе си. — Не, това е невъзможно… освен ако…
Той протегна треперещата си ръка към изчислителя.
— Времето? Времето?
— Андрей Валентинович, вие предполагате, че той е дошъл от бъдещето? — поинтересува се изчислителят.
— Допускам, че е възможно.
— Много се съмнявам в това… — въздъхна влечугоидът. — Не мога да твърдя категорично, че е невъзможно. Но се съмнявам.
Жалко. А аз си помислих, че това би било много красиво. Може би в духа на детските книжки, но все пак красиво. Нашите далечни потомци, могъщи и свободни, изпращат помощ в миналото…
— Погледнете кабината на кораба му — каза изчислителят.
Сега на екрана беше металната леща. Тя се разтваряше, разгръщаше се като цвете, тънките цветчета се издигаха в центъра, извиваха се, образувайки нещо като кръгъл трап или опори за кацане.
— Автоматиката е отворила кораба, когато са отнесли при него тялото на пилота — съобщи влечугоидът.
Оказа се, че в центъра на лещата, както и предполагах, се намира кабината. Ние я гледахме отгоре.
Две кресла. Пулт във формата на буквата М, който ги обхващаше. Много малко пространство наоколо.
— Не може да е долетял отдалече — каза дядо.
— Зависи как е летял… — прошепна изчислителят. — Браво на аларите. Пожертвали са живота на много свои събратя, но не са употребили основните видове оръжия и са пленили кораба на пришълеца непокътнат.
Сега виждахме пулта за управление в едър план. Отлят бял панел, обсипан със светлинки.
Данилов въздъхна разочаровано. Дядо също изсумтя, но, кой знае защо, изглеждаше доволен.
Не, това не беше човешки пулт.
Търсех с поглед клавиатури, превключватели, сензори, поне нещо, напомнящо за обичайните земни устройства за управление. Нищо. Групирани по някаква непонятна логика блещукащи индикатори. Два екрана, овални — неудобни от човешка гледна точка. И четири малки кръгли отвора, изглеждащи съвсем странно върху плоския блещукащ пулт. В тях бълбукаше, димеше, дишаше тежка мазна течност…
— Аларите са опитали да отворят пулта ли? — попита Данилов. Да, можеше да се допусне, че на тези места са пробвали да пробият панела.
— Не. Така си беше.
— Като малък обичах да гледам филми за побъркани професори и кръвожадни пришълци — каза дядо внезапно. — Там показваха често… такива неща.
Не знам за изчислителя, но ние веднага разбрахме какво има предвид.
Корабчето беше преднамерено съвършено. А пултът — прекалено красив. Бутафорен.
— Карел, това много прилича на инсценировка — обясни дядо на влечугоида. — Човек в такъв кораб би изглеждал напълно естествено. А и историята за четирийсетте унищожени кораби на аларите… Ами ако просто сте създали корабче въз основа на своите технологии и човешкия джампър? А сега смятате да сложите някой от нас в креслото и да го предадете на силните? Има от какво да изпаднат в паника. Ескадра от такива кораби, съоръжени с джампъри и мощни средства за атака и защита, са способни да преобърнат цялата Галактика.
— Точно затова никога не бихме избрали такъв вариант — защити се изчислителят. — Не смятаме да отиваме от трън на глог, тоест — от даенло на хората.
— Кой знае, кой знае… — прошепна дядо. — Искаш да кажеш, че това наистина е чужд кораб? Кораб на неизвестна досега раса? Подобна на земляните във всяко отношение, дори в генотипа? И при това могъща в техническо отношение?
— Да. И това ще доведе до гибелта ви. Когато силните научат, че има раса, идентична със земляните, но почти всемогъща — ще ви унищожат. Вашият съюз би бил неизбежен и силните няма да допуснат това.
— Само в случай, че тази раса — дядо кимна към екрана — е агресивна.
— Тя е точно такава. Питай аларите, те ще ти разкажат.
— Момчето се е защитавало — намесих се неочаквано и аз в защита на убития пилот.
— Да, но отначало се е опитал да превземе един от изтребителите на аларите.
— Извинявай — казах му, — но не изпитвам праведен гняв. Поне като се сещам за хиксоидите и совалката „Експлорър“.