Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

Настъпва мълчание. Вдигам поглед и виждам, че Люк ме гледа така, сякаш съм някоя откачена.

— Ребека — казва той, — мисля, че правиш от мухата слон. Помолих те за съвет при избора на куфар. И това е всичко.

— А ще кажеш ли на приятелката си кой те е съветвал?

— Разбира се, че ще й кажа! — възкликва Люк и добавя, като позасмива леко: — Предполагам, че ще й бъде забавно.

Гледам го мълчаливо и усещам как буквално се смръзвам от ужас. Гърлото ми се свива, болка стяга гърдите ми. Щяло да й бъде забавно! Саша ще се смее за моя сметка!

Ами да, разбира се, че ще се смее. Кой не би се смял, когато му разкажат как някакво момиче е търчало цяла сутрин като смахнато насам-натам из „Хародс“, изпробвайки куфари за друга жена?! Защото изобщо не е загряло, че има нещо гнило. Защото съвсем глупашки си е въобразило, че Люк Брандън може да го харесва!

Преглъщам мъчително и буквално ми прилошава от унижение. За първи път си давам сметка как изглеждам в очите на Люк Брандън. А всъщност, как изглеждам в очите на всички останали. Пълно посмешище, нали така? Нескопосана глупачка, която никога не схваща за какво точно става дума и с гафовете си непрекъснато разсмива хората. Момиче, което не знае, че „ЕсБиДжи“ и „Рутланд Банк“ са се слели! Момиче, което никой никога не би и помислил да вземе насериозно. На Люк и през ум не му е минало да ми каже, че ще избираме куфар за приятелката му, защото за него аз съм едно голямо нищо. И ме е поканил на обяд просто защото не е имал нищо друго по-интересно за правене — вероятно се е надявал на пореден гаф от моя страна, примерно да си изпусна вилицата и да се завра под масата да я търся, на който да се посмее с колегите си, когато се върне в офиса си.

— Извинявай — казвам с треперещ глас и ставам. — Сетих се, че нямам време за обяд.

— Глупости, Ребека! — казва Люк. — Виж, съжалявам, че не си знаела за приятелката ми — добавя той, като повдига вежди уж извинително, а на мен ми се приисква да му светна един. — Но можем все пак да си останем приятели, нали?

— Не! — отвръщам сковано, като си давам сметка за разочарованието в гласа ми и усещам очите ми да се насълзяват. — Не, не можем. Защото приятелите се отнасят един към друг с уважение. А ти, Люк, не ме уважаваш, нали? Смяташ ме за посмешище. За пълна пула. Е… — преглъщам мъчително, — не съм.

И преди той да успее да ми отговори каквото и да било, аз се обръщам и напускам ресторанта, полузаслепена от сълзи на разочарование.