Амулетът на Самарканд
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на Самарканд». Краткое содержание книги:
Припках напред-назад, напред-назад и мислех ли мислех…
Невъзможно. Не можех да избягам. Смъртта настъпваше неумолимо от всички страни. Трудно беше да се мисли, че ситуацията може да стане още по-лоша.
Пръски пяна, рев и едно лудо червено око се наведе на нивото ми.
— Бартимеус!
Ами това беше. Бикоглавчо вече не се караше. Изведнъж си бе спомнил кой съм.
— Сега знам кой си! — извика той. — Гласът ти! Да, това си ти — унищожителят на моя народ! Най-после! Чаках този момент от двайсет и седем века.
Когато си изправен пред такъв коментар, е трудно да измислиш какво да кажеш.
Утукуто вдигна сребърното си копие и нададе триумфалния боен вик, с който неговият вид винаги придружава смъртоносния удар.
Задоволих се с това да избръмча с крила. Нали се сещате, по един безнадежден и предизвикателен начин.
23
Предстоеше най-лошият ден в живота на Натаниел и той започна точно така, както щеше и да продължи. Въпреки че се върна толкова късно от Парламента, той откри, че не може да заспи. Последните думи на господаря му отекваха безспирно в ума му и насаждаха у него все по-растящо безпокойство: „Всеки, който притежава крадена собственост, ще понесе най-строги наказания…“ Най-строги наказания… А какво друго беше Амулета на Самарканд, ако не крадена собственост?
Наистина, от една страна, той беше убеден, че Лавлейс е откраднал Амулета: изпрати Бартимеус на мисията му, само за да събере доказателства за това. Но от друга страна, той — или строго погледнато Ъндъруд — притежаваше откраднатата вещ. Ако Лавлейс или полицията, или някой друг от правителството го откриеше в къщата… Всъщност дори самият Ъндъруд да го откриеше в колекцията си, Натаниел се ужасяваше от мисълта каква катастрофа щеше да последва. Това, което беше започнало като лично нападение срещу врага му, сега изглеждаше далеч по-рискована работа. Вече не беше изправен само срещу Лавлейс, а и срещу дългата ръка на правителството. Бе чувал за стъклените призми, висящи от назъбените парапети на Тауър, които съдържаха останките на предателите. Те бяха достатъчно красноречиви. В никакъв случай не бе разумно да рискуваш да си навлечеш правителствения гняв.
Когато призрачната светлина, предшестваща зората, започна да се промъква през капандурата, Натаниел беше сигурен само в едно. Независимо дали джинът бе събрал доказателства или не, той трябваше бързо да се отърве от Амулета. Щеше да го върне на Лавлейс и по някакъв начин да алармира властите. Но за това имаше нужда от Бартимеус.
А Бартимеус отказваше да дойде при него.
Въпреки умората, от която го боляха чак костите, Натаниел извърши призоваването три пъти онази сутрин и трите пъти джинът не се появи. На третия опит той вече буквално хлипаше от паника и изломотваше думите без да му пука, че една погрешно произнесена сричка може да го постави в опасност. Когато свърши, той зачака, дишайки учестено и гледайки кръга. Хайде, хайде.
Нямаше дим, нямаше мирис, нямаше демон.
С проклятие Натаниел прекрати призоваването, ритна купичка тамян през стаята и се хвърли на леглото. Какво ставаше? Ако Бартимеус беше намерил някакъв начин да се освободи от заклинанията му… Но това със сигурност бе невъзможно — доколкото той знаеше, нито един демон не беше успял да направи такова нещо. Удряше безсмислено с юмрук по одеялата. Когато доведеше джина обратно, щеше да го накара да си плати за забавянето — щеше да го подложи на Назъбеното Махало и да гледа как се гърчи.
Но какво можеше да направи междувременно?
Да използва гадателското стъкло? Не, това щеше да стане по-късно: трите призовавания го бяха изтощили и преди всичко се нуждаеше от почивка. Вместо това можеше да отиде в библиотеката на господаря. Оттам трябваше да започне. Може би имаше други, по-съвършени методи за призоваване, които да пробва. Сигурно имаше информация за триковете, които джиновете ползват, за да избегнат завръщането.
Стана от леглото и срита килима върху тебеширените кръгове на пода. Нямаше време да почиства сега. След няколко часа трябваше да се срещне с господаря си, за да опита най-накрая дългоочакваното призоваване на бъбривото дяволче. Натаниел изпъшка безсилно — това беше последното, от което имаше нужда! Можеше да призове дяволчето дори и насън, но господарят му щеше да го накара да провери по два и по три пъти всяка дума и фраза, докато накрая всичко отнемеше няколко часа. Това беше чиста загуба на енергия, от която той изобщо нямаше нужда. Какъв глупак само беше господарят му!