![Талтош [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/0/taltosh-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Талтош [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Очевидно той нямаше предвид евентуални натрапници, а старите легенди, историите, които я вълнуваха толкова много преди. Сега те и? се струваха някак далечни, романтични.
- Не, защо да имам нещо против? - попита тя нетърпеливо.
- Мона, ти си вече млада жена - рече той и се усмихна по доста нетипичен за него начин. Вероятно изтощението и мъката все пак го бяха довели до състояние, в което бе възможно да му се случи нещо толкова спонтанно. - Не се притесняваш от бебето и не се страхуваш от къщата.
- Райън, никога не съм се страхувала от тази къща. Никога. А колкото до бебето, точно в момента ми е зле. Мисля, че ще повърна.
- Но ти се страхуваш от него, Мона - каза той искрено.
Трябваше да сложи край. Не можеше да продължава с тези въпроси. Обърна се към него, сложи ръка на коляното му и каза:
- Чичо Райън, аз съм на тринайсет. Просто трябва да помисля. Нищо ми няма и не знам какво значи страх или уплаха, освен че съм чела тези думи в речника. Разбираш ли? Тревожи се за Беа. Мисли кой може да е убил Аарън. За това трябва да се притесняваш.
- Мона, скъпа - рече той усмихнат.
- Джифорд ти липсва.
- Нима това те изненадва? - Той се обърна към прозореца, без да чака отговор. - Сега Аарън е с Джифорд, нали?
Мона поклати глава. Работата наистина не беше добре. Пиърс и Шелби трябваше да научат колко се нуждае от тях баща им.
Тъкмо бяха завили по Първа улица.
- Съобщи ми веднага, щом Роуан и Майкъл се обадят - каза Мона. Взе си чантата и се приготви да слезе от колата. - И целуни Беа от мен… и… от Аарън.
- Ще я целуна - отвърна той. - Сигурна ли си, че можеш да останеш горе сама? Ами ако Еужения не е там?
- Би било твърде хубаво, за да е истина - каза тя през рамо.
Двама млади униформени охранители стояха при портата, единият тъкмо я отключваше, за да влезе Мона. Тя им кимна, щом мина покрай тях.
Стигна до входната врата, пъхна ключа в ключалката и след миг вече бе вътре. Вратата се затвори както винаги - с дълбок, приглушен и тежък тътен. Мона се облегна на нея със затворени очи.
Дванайсет седмици, това бе невъзможно!
Лоша работа! Мисли!
Тръгна към библиотеката. Бяха донесли компютъра миналата нощ и тя го бе поставила вдясно от голямото махагоново бюро. Тръшна се в креслото и веднага го включи.
Бързо отвори файла WSMONASECRETPediatric.
«Трябва да бъдат зададени следните въпроси - написа тя. - Колко бързо е протекла бременността на Роуан? Имало ли е признаци на ускорено развитие? Чувствала ли се е необичайно зле? Никой не знае отговорите, защото никой не е наясно с бременността на Роуан. Изглеждаше ли бременна? Роуан сигурно знае как са се развили събитията. Тя може да изясни всичко и да ме освободи от тези глупави страхове. Разбира се, имала е и втора бременност, за която никой не знае нищо, освен тя самата, Майкъл и аз. Смееш ли да попиташ Роуан за тази втора…»
Глупави страхове. Тя спря да пише. Седна назад и сложи ръка на корема си. Не натисна, за да усети твърдата топка, която доктор Солтър я бе накарала да почувства. Просто отвори пръсти и потупа леко корема си, осъзнавайки, че е по-голям от когато и да било.
- Моето бебе - прошепна тя и затвори очи. - Жулиен, помогни ми, моля те.
Но не получи отговор. Всичко това вече бе минало.
Така и? се искаше да поговори с Древната Евелин, но тя още се възстановяваше от удара. Бе обградена от сестри и апаратура в спалнята си на Амелия стрийт. Вероятно дори не знаеше, че са я отвели от болницата у дома. Сигурно щеше да е твърде влудяващо да седи там и да излива сърцето си пред Древната Евелин, а после да осъзнае, че тя не разбира нито дума.
Никого, нямаше никого. Джифорд!
Отиде до прозореца, онзи, който така мистериозно се бе отворил онзи ден, вероятно от Лашър, така и не се разбра. Тя се вгледа през зелените капаци. На ъгъла имаше охрана. Както и на отсрещната страна на улицата.
Тя излезе от библиотеката, вървеше съвсем бавно, въпреки че не знаеше защо, освен че се вглеждаше във всичко, покрай което минаваше. Излезе в градината, която изглеждаше великолепно зелена, пролетните азалии бяха готови да цъфнат, а лилиите бяха осеяни с пъпки. Миртите бяха изпълнени с мънички зелени листенца, заради които изглеждаха огромни.
Зимата си беше отишла. Топлината се бе завърнала и въздухът се дишаше лесно.
Тя стоеше до задната порта на градината и гледаше към дъба на Деидре и масата, където бе седяла Роуан. Там растеше свежа зелена трева, по-светла и по-зелена от тревата наоколо.
- Джифорд? - прошепна Мона. - Лельо Джифорд. - Но знаеше, че не очаква да получи отговор от призрак.
Дори се страхуваше от откровение, от видение, от ужасната дилема. Сложи ръка на корема си и я задържа там.