Магия за мрак

Така че Девабериел не се учуди, когато стражите на портите на Дън Гуербин първо го зяпнаха, а сетне отместиха погледите си към малката група същества зад него: Дженантар, Калондериел, двата товарни коня, които влачеха зад себе си по два, свързани в рамка, пръта и накрая редица от дванайсет коне без ездачи.

— Да ги продавате ли сте дошли? — попита пазачът. — Ако е така, ще трябва да платите данък.

— Не. Водя ги подарък за тиеринката.

Пазачът кимна тържествено, защото всички знаеха, че от време на време западняците, както елдидците наричаха елфите, даряваха на тиерините на Дън Гуербин и Кернметин по няколко от красивите си коне, за да спечелят благоразположението им.

Дженантар и Калондериел не идваха за първи път в Елдид, но не бяха влизали в град и Девабериел забеляза, че докато водеха конете си, и двамата гледат с презрение мръсните къщи и още по-мръсните улички. Самият той се чувстваше леко притеснен от това, че всичко е струпано на едно място. Накъдето и да обърнеше очи, не виждаше нищо хубаво в човешкия град.

— Няма да останем задълго, нали? — промърмори Калондериел.

— Не много. Ако решите, веднага след като приберем конете в дъна, може да си тръгнете.

— О, не. Искам отново да видя Родри, а и Кълин.

Кълин видяха веднага, защото се случи така, че докато се изкачваха с труд към портите на дъна, той стоеше при отворените им крила. Надавайки приветствен вик, капитанът се затича надолу да ги посрещне. Девабериел беше слушал доста за човека, смятан за най-добрия майстор на меча в цяло Девери, и все пак не очакваше онова, което видя. Мъжът беше далеч над шест стъпки висок, широкоплещест и с корави мускули. Стар белег разсичаше лявата му буза, а сините очи с нищо не смекчаваха строгото му изражение. Дори когато се усмихна и стисна ръката на Калондериел, изразът им остана суров и студен като зимна буря.

— Е, това е дар от боговете — рече Кълин. — Сърцето ми ликува, че те виждам отново.

— И моето също — отговори пълководецът. — Докарали сме дар за лейди Ловиан и младия Родри.