Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Над яйцата се вдига пара, лентичките бекон са така добре запържени, че маслото може да се маже направо с тях, наденичките са запечени така равномерно, че никъде не се виждат черни черти; глинено-кафяви гъби, руло, ябълки, пържени в тесто, идеално препечени бъбречета и какво ли не още — всичко това се поставя на масата пред Ракъмови.
— Е, надявам се, че днес имаш апетит, скъпа — коментира заядливо Ракъм.
— О, разбира се — уверява го Агнес.
— Да разбирам ли, че се чувстваш по-добре?
— Отлично, благодаря — тя отрязва връхчето на едно варено яйце — жълтъкът е шафраненожълт и мек, никой не би могъл да иска нещо по-добро.
— Изглеждаш много добре — отбелязва Уилям.
— Благодаря.
Тя оглежда стените, сякаш търси от тях вдъхновение как да продължи разговора. И въпреки че от мястото, на което седи, не се вижда нито един прозорец, се сеща за дъжда, който й правеше компания през цялата изминала нощ и милваше нежно прозореца на стаята й.
— Вероятно — казва тя замислено, — се чувствам толкова добре заради времето. Странно време, не си ли съгласен?
— Мхм — казва Уилям в знак на съгласие. — Влажно, но не много студено. Нали?
— Наистина, вече я няма тази мразовитост. Може да се каже „мразовитост“, нали?
(Какво облекчение! Някакво нестабилно подобие на разговор започва да се гради върху влажните основи на времето).
— Е, скъпа, ако тази дума досега не е съществувала, значи току-що си направила голяма услуга на английския език.
Агнес се усмихва, но за съжаление тъкмо в този миг Уилям се взира надолу, към чинията си, в опит да разбере дали рулото е говеждо или овнешко. Затова тя задържа усмивката, докато той най-сетне вдига поглед и я забелязва — но междувременно, въпреки че устните й са извити по същия начин, в усмивката вече определено се забелязва нещо неестествено.
— Предполагам, че чу… спора? — отбелязва Уилям, сочейки неопределено в посоката, откъдето се чуваше шепотът.
— Нищо не съм чула, скъпи. Освен шума на пороя.
— Струва ми се, че слугите имат нужда от упътване кой какво да прави — сега, когато Тили напусна.
— Горкото момиче. Харесваше ми.
— Те очакват въпросното упътване от теб, скъпа.
— О, Уилям — въздъхва тя. — Всичко това е толкова сложно и досадно. Знаят отлично какво трябва да бъде свършено; не са ли в състояние да си разпределят задачите сами? — И тя отново се усмихва, доволна, че е открила един полезен спомен от общото им минало. — Нима това не е същото, за което ти говореше постоянно навремето: социализъм?
Уилям се цупи, обзет от раздразнение. Социализмът не означава, че трябва да оставиш прислужниците си поради ограниченост да докарат домакинството до анархия. Но нищо, нищо — в ден като днешния не си струва да се безпокои и от това. Скоро проблемът с прислугата — поне в домакинството на Уилям Ракъм — ще бъде окончателно и категорично разрешен.
Съществува по-непосредствен проблем — разговорът замира. Уилям тормози съзнанието си в опит да открие нещо, което би заинтригувало жена му, но в съзнанието му присъства единствено Шугър. Шугър — във всяко кътче, във всяко ъгълче. Не е възможно през трите или четирите седмици, които са изминали, откакто за последен път закусваха заедно с Агнес, да не е срещнал някой техен общ познат!
— Аз… аз… ами… срещнах Бодли и Ашуел… във вторник, да, май беше вторник.
Агнес накланя глава на една страна, прави всичко по силите си да внимава и да проявява интерес. Тя ненавижда Бодли и Ашуел — но това е идеална възможност да порепетира за предстоящия сезон в лондонското висше общество — период от време, през който ще трябва да изслушва много хора, и ще се налага да проявява интерес към хора, които ненавижда.
— Виж ти — отвръща тя. — И какво правят те?
— Написали са книга — отвръща Уилям. — За молитвата, за ползата от молитвата. Предполагам, че ще предизвика сериозен скандал.
— Не се и съмнявам, че това ще им хареса — Агнес си подбира няколко гъби, които подрежда внимателно, в строго определена форма, върху препечена филийка. Погълнати са само малки късчета време, остава цяла несмилаема вечност.
— Хенри не ни посети миналата неделя — отбелязва тя, — а не дойде и предишната седмица. — Изчаква малко, с надеждата, че съпругът й ще поеме нишката на разговора, после допълва: — На мен той ми се нрави, а на теб?