Произход
- Автор: Кори Джесика
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- Переводчик: Вида Делчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Произход». Краткое содержание книги:
Свободна в джунглата, Пиа среща Ейо, момче от близкото село. Двамата се впускат в търсене на истината за произхода на Пиа — истина със смъртоносни последици, които ще променят живота им завинаги.
Произход е красиво написан и шокиращ роман за вечното желание да живееш завинаги, независимо от цената.
Осъзнавам, че само аз съм останала при портите. Всички други са се пръснали по лабораториите или общежитията, вероятно за да обмислят посещението на Корпуса и как ще повлияе на бъдещето на Литъл Кейм. Тръгвам да търся леля Хариет и я намирам в лабораторията й, свела глава над снимка, поставена на масата.
— Лельо Хариет?
Тя се изправя и се обръща, като пъхва снимката в джоба си. Очите й са зачервени, сякаш е плакала.
— О, Пиа.
Заставам несигурно на вратата и питам:
— Добре ли си?
— Разбира се, че съм добре. — Тя разтърква очи. — Какво искаш?
— Трябва да изляза за няколко часа. Дали имаш някакви идеи освен джиповете?
— Пиа… — Тя хваща кичур от косата си и затваря очи. — Сега наистина не е добър момент. Всички са превъзбудени около цялата история с Корпуса и това ги прави непредвидими. Сега ме притискат двойно повече — казаха, че искат жизнеспособни клонинги на безсмъртни плъхове до края на годината и точно сега нямам време да те измъквам и вмъквам в комплекса. — Тя отваря очи и ме поглежда раздразнено. — Съжалявам. Изчакай няколко дни. Нека всичко утихне.
След миг мълчание кимвам бавно, излизам и тръгвам по коридора. Очевидно леля Хариет е също толкова под напрежение, колкото и чичо Паоло.
Чудесно.
Мога и сама да се измъкна.
Обикалям периметъра на комплекса и търся дупки в оградата. Няма нито една. Дори виждам места, които чичо Тимоти е подсилил, вероятно в деня, когато откриха първата дупка. Ако ще търся начин за измъкване, трябва да погледна нагоре.
Наелектризираните вериги свършват на пет метра над земята, но хоризонталните метални греди са още по-нависоко. Технически, мога да изкатеря оградата, тъй като електричеството няма да ми навреди. Но ще боли и вероятно преди да съм стигнала и половината, ръцете ми ще се пуснат сами. Освен това, алармата в будката на охраната ще се задейства и хората на чичо Тимоти ще ме хванат за секунди.
Секунди.
Електрическите импулси в оградата са на всеки 1,2 секунди, което теоретично означава, че бих могла да го направя, ако съм много-много бърза. Но не мисля, че дори и аз бих могла да изкатеря тези пет метра за по-малко от секунда.
Ако не се налагаше да изкатеря целите пет метра…
Тичам покрай оградата и стигам до сградата на поддръжката. Това е най-изолираната част на Литъл Кейм… и най-прорасналата. Едно дърво букайо се издига над оплетените храсти, клоните му започват ниско над земята и се извиват навън, покрити с яркочервени цветя, които приличат на човки на кълвачи.
Перфектно е.
Почвам да се катеря като маймуна — служа си с ръце и крака. Когато се изравнявам с горната част на металната мрежа, спирам. Мога да се покатеря по-високо и да достигна гредите, но те са прекалено гладки, за да се задържа и вероятно ще се подхлъзна и ще падна на земята от пет метра височина. Трябва да скоча, да се хвана за мрежата, да се прехвърля през нея и да се спусна от другата страна — за по-малко от 1,2 секунди.
Клонът, за който се държа, е як и го обхващам здраво с ръце, затварям очи и дишам възможно най-бавно. И слушам.
Чичо Паоло е тествал слуха ми многократно, но никога не съм се концентрирала толкова много, колкото сега. Изолирам ненужните шумове (крясъците на капуцините, вятъра в листата, ударите на собственото ми сърце) и се съсредоточавам върху най-неуловимия от всички звуци — почти незабележимото бръмчене на електричеството, пулсиращо през оградата. Отначало звукът е монотонен и ако обърна съвсем малко глава настрани, го губя изцяло. Но колкото по-дълго слушам, толкова по-ясни стават импулсите. Бръм… бръм… бръм… Улавям ритъма. 1,2 секунди, като часовник.
Отварям очи, но слухът ми вече е настроен на вълните на оградата. Напрягам мускули, изчаквам точния момент… и скачам.
Глава 23
Следващият електрически импулс изсъсква по жиците една десета от секундата, след като съм пуснала оградата.
Приземявам се от другата страна и спринтирам през храстите. Усещам как сърцето ми бие бясно в гърдите ми, облягам се на едно дърво и после се отпускам на земята до него.
На косъм бях да задействам алармите на чичо Тимоти.
Но успях да не го направя.
Изправям се разтреперана и се вглеждам в оградата, за да се уверя, че никой не е забелязал бягството ми. След няколко минути тишина пулсът ми най-после се успокоява и поемам към джунглата.
Денят е по-топъл и не след дълго тениската ми е мокра. Постоянното жужене на цикадите почти заглушава песните на птиците. Колкото по-дълбоко навлизам в гората, толкова по-тъмно става. Светлината струи на златни ивици от небето. Когато преминавам от хладната сянка към следващия изгарящ сноп от лъчи, все едно влизам от нощ в ден, от вода в огън.