Перла в мидата
- Автор: Д'Авения Алессандро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Перла в мидата». Краткое содержание книги:
— Нищо, думи…
Той се натъжи и замлъкна. Маргарита си представи смачкан бележник, пълен с думи като пеещи раковини.
— Разкажи ми за първия си спомен, за най-старото нещо, което знаеш за себе си — каза Джулио.
Тя помълча.
— Трябва да съм била на четири години. Вървях с татко по плажа, осеян с водорасли, камъчета и миди. Тук-там морето изхвърляше медузи на пясъка и те бързо се топяха под слънцето. Ужасно се боях да не ме ужилят, ако ги пипна, и се криех зад краката на татко. Той намери една много голяма раковина, изоставена от течението. Каза ми да я взема. Морето бе стихнало, вятърът също. Подадох му раковината, а той я прилепи до ухото ми, запуши другото и попита: „Какво чуваш?“ Чуваше се глух шум, далечен, но непрестанен. Не отговорих, защото не знаех как да го нарека. „Знаеш ли какво е?“ — „Не.“ — „Морето.“ — „Морето?“ — „Да, песента на вълните се слива с раковините и те я повтарят завинаги.“ — „Завинаги?“ — „Завинаги“. Пак притиснах ухо към това гладко нещо и онзи глух, далечен, но неспирен шум отново бе там. Запазих раковината. Всяка вечер я слушах и си представях какви тайни крие нейното ехо. Утешаваше ме. Не знам защо, но песента винаги беше там дори когато морето вече го нямаше. А твоят пръв спомен какъв е?
— Нямам пръв спомен.
— Невъзможно… хайде, кажи!
— Който няма родители, не помни нищо от детството си.
— Умрели ли са?
— В известен смисъл.
— Какъв?
— Изоставили са ме.
— И къде са сега?
— Не знам. Когато съм се родил, не ме искали и ме дали на други хора.
— И защо?
— Не знам.
Замълчаха. Маргарита гледаше небето, вече лишено от слънце и започващо да посивява. Джулио седна на парапета с провиснали крака.
Дълго мълчаха, после Маргарита се изправи, прегърна го изотзад през гърдите и притисна ухо към гърба му като лекар, който преслушва сърцето на пациент. Чу ритъма на живота му — нервен, сякаш на всеки оборот нещо заяждаше.
— Имам нещо за теб.
— Какво? — попита Джулио, без да се обръща, потънал в оплетеното кълбо на мислите си, където Маргарита напразно търсеше пътеводната нишка.
Тя разтвори ръка пред очите му и прошепна в ухото му:
— Макар да не те познавам, ти вярвам.
Мъчеше се да изпрати думите чак до сърцето му, за да ги носи винаги там.
Джулио взе парченцето от пъзела с неговото име отзад и го стисна между пръстите си.
— Какво е това?
— Парче от моя пъзел. — Тя седна до него и му разказа за пъзела.
Джулио слушаше и гледаше хоризонта, където блещукаха първите звезди. Мълчаливо.
Над града се надигаше приглушен шепот като от огромна циментова раковина. На половината път между небето и земята Маргарита и Джулио чуваха нейното ехо, отлитащо към звездите, ала не знаеха как да разгадаят посланието.
Какъв е този незнаен шум, ако не смес от болка и радост, която излъчва самият живот сред лабиринта от къщи, сред плетеницата от улици, подземия и мостове? Какво точно казва, не знае никой, освен може би ухото на Бога.
— Реших да замина — каза Маргарита.
— Идвам с теб — каза Джулио, без да знае къде, но уверен, че ще е най-правилното място.
Втора част
Седефът
Но там, където има заплаха, идва и онова, което спасява.