Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
— Какво ви попречи? — запита Пол.
Ейб се замисли и накрая намери оправдание:
— Следя един подлистник в „Либърти“, изданието ще се получи тук, в Париж, и ако бях отпътувал, щях да го пропусна, а след това няма откъде да го намеря, за да го прочета.
— Сигурно е нещо много интересно.
— Стрррашно!
Засмян, Пол се изправи и помълча малко, опрял длани на облегалото на стола.
— Ако действително желаете да отпътувате, мистър Норт, едни ваши приятели тръгват утре на борда на „Франс“ — мистър… не мога да си спомня името му, и Слим Пиърсън. — Трябва да си спомня как се казваше другият — висок мъж с къса брада.
— Ярдли — подсети го Ейб.
— Да, Ярдли. Двамата ще отплуват с „Франс“. Той понечи да тръгне, за да си гледа работата, но Ейб се опита да го задържи:
— Да, но трябва да тръгна от Шербург. Там ми изпратиха багажа.
— Багажа ще си получите в Ню Йорк — отвърна Пол и се отдалечи.
Смисълът на предложението постепенно стигна до замъгленото съзнание на Ейб — той се зарадва, че отново се грижат за него или по-скоро от това, че продължава да живее безотговорно.
Междувременно в бара бяха влезли нови посетители: най-напред един едър датчанин, когото Ейб беше срещал някъде. Датчанинът седна в отсрещния ъгъл на салона и Ейб си представи, че той ще седи цял ден, ще си пие, ще обядва, ще разговаря или ще чете вестници. Почувствува желание да го „надседи“. Към единадесет часа започнаха да се отбиват групи младежи, пристъпяха плахо, неотвикнали още да вървят в редица един до друг с чанти под мишница. По това време приблизително той накара лакея да телефонира на Дайвърови; когато му дадоха връзка, той бе позвънил и на други приятели и му хрумна да използува няколко линии, за да проведе кръстосан разговор — в резултат се получи бърканица. От време на време се сещаше, че трябва да отиде в участъка, за да освободи Фриман, но всеки път прогонваше тези мисли като неприятен спомен от кошмарен сън.
Към един часа барът се препълни; келнерите бързо се движеха в шумните помещения, носеха питиета и връчваха сметките на посетителите.
— Два пъти уиски със сода… и още веднъж… две мартини и едно… друго няма, мистър Куортърли… също три пъти. Това прави седемдесет и пет франка, мистър Куортърли. Мистър Шефър плати тези — за вас остават последните… На вашите услуги… Благодаря ви.
В бъркотията Ейб загуби мястото си; стоеше прав, олюлявайки се леко, и говореше с някакви хора, в чиято компания беше попаднал по необясним начин. Един фокстериер се стрелна между краката му и го заплете в повляклата се каишка, но той успя да се освободи, без да загуби равновесие, след което го обсипаха с безкрайни извинения. Поканиха го на обяд, но той не прие. „Време е за обе-черя“ — каза той и обясни, че има работа на това място, наречено обе-черя. Малко по-късно с типичните маниери на алкохолика, които са като маниерите на затворник или прислужник в замък, той се сбогува с един свой познат, обърна се и откри, че оживлението в бара бе преминало тъй бързо, както бе започнало.
Срещу него датчанинът и приятелите му си бяха поръчали обед. Ейб стори същото, но почти не се докосна до храната. Облегна се удобно и щастлив, заживя със спомените от миналото. Благодарение на алкохола хубавите, станали някога неща се пренасяха в настоящето, сякаш все още продължаваха, и дори в бъдещето, като че ли отново щяха да се случат.
Към четири часа към него се приближи лакеят.
— Търси ви някакъв цветнокож — казва се Жул Петерсън.
— Боже мой! Как е успял да ме намери?
— Не му казах, че сте тук.
— Кой му е казал? — Ейб политна към чашите пред себе си, но успя да запази равновесие.
— Разправя, че обиколил всички американски барове и хотели.
— Кажи му, че ме няма… — Когато лакеят се обърна, Ейб подвикна зад него: — Може ли да влезе тук?
— Ще попитам.
Въпросът бе отнесен до Пол, който погледна през рамо, поклати глава, а когато видя Ейб, приближи се към него:
— Съжалявам; не мога да позволя това. Ейб се надигна с усилие, излезе и тръгна по улица Камбон.
Дванадесета глава
С малката кожена чанта в ръка Ричард Дайвър си тръгна от участъка на Седми парижки район, където беше оставил бележка за Мария Уолис, подписана „Дикол“ — името, с което те двамата с Никол подписваха писмата си в първите дни на тяхната любов, — и отиде при шивача, който му шиеше ризите; посрещнаха го със суетня, която не отговаряше на стойността на поръчката му. Чувствуваше се неудобно пред тези бедни англичани, че изглежда тъй обещаващ клиент с добрите си обноски, със своя вид на човек, притежаващ разковничето на материалната обезпеченост; срамно му беше, че шивачът си дава такъв труд да отмери дължината на копринения ръкав. След това отиде в бара на „Крийон“, изпи едно малко кафе и чаша с два пръста джин.