Кръвни връзки

Думите му малко ме стреснаха. Бях сигурна, че Джулия и Кристин са ми повярвали. Но дали всъщност не разпространяваха тъкмо противното?

— Нямах представа.

Той сви рамене и леко се усмихна.

— Не се тревожи. Вярвам ти. Излъчваш някаква очарователна наивност. Не ми приличаш на измамница.

— Хей — скастрих го, — не съм наивна.

— Беше комплимент.

— Откога се появиха тези татуировки? — попитах, решила, че е време да задълбая. — Чух, че са от миналата година.

Той ми подаде кафето и се замисли.

— Да, но в края на миналата година. Имам предвид учебната година.

— И ги правят в някакво място, наречено „Невърмор“?

— Доколкото зная. — Трей ме изгледа подозрително. — Защо питаш?

— Просто съм любопитна — отвърнах сладко.

Две колежанчета, издокарани като богати безделници, се наредиха зад мен и ни хвърлиха нетърпеливи погледи.

— Може ли да се получи някакво обслужване тук?

Трей им се усмихна сковано, сетне завъртя очи към мен, докато отстъпвах встрани.

— Пак ще се видим, Мелбърн.

Подкарах обратно към „Амбъруд“ и доставих кафето на госпожа Теруилиджър. Не бях в настроение да стоя вързана цял ден за нея, затова я попитах дали мога да продължа работата си някъде другаде, като оставя мобилния си телефон включен. Тя се съгласи. Днес библиотеката — колкото и да звучи иронично — ми се струваше твърде шумно и оживено място. Предпочитах усамотението на стаята си.

Тъкмо прекосявах моравата, за да се кача в автобуса, когато зад група дървета зърнах познати фигури. Смених посоката и заварих Джил и Еди, заели бойни позиции един срещу друг на малка полянка. Мика седеше на земята с кръстосани крака и ги наблюдаваше с интерес. Махна ми, когато се приближих.

— Не знаех, че брат ти е такъв спец по кунгфу — отбеляза той.

— Това не е кунгфу — отвърна Еди пресипнало, без да отделя поглед от Джил.

— Няма значение — рече Мика. — Пак е страхотно.

Еди замахна, все едно се канеше да удари Джил отстрани. Тя отвърна доста ловко с блокаж, ала не бе достатъчно бърза. Ако схватката беше истинска, щеше да я удари. Въпреки това той изглеждаше доволен от умелата й реакция.

— Добре. Това щеше да смекчи част от удара, макар че пак щеше да го усетиш. Най-добре е, ако изцяло успееш да го избегнеш, ала това изисква още малко тренировки.

Джил кимна послушно.

— Кога ще поработим върху това?

Еди я изгледа с гордост. След няколко минути изражението му се смекчи.

— Не и днес, слънцето е твърде силно.

Джил понечи да възрази, после се спря. Лицето й отново бе измъчено и имаше онова нещастно изражение, а и обилно се потеше. Погледна за миг към небето, сякаш го молеше за малко облаци. Но то не откликна на зова й и тя кимна към Еди.

— Добре. Но утре по същото време ще продължим, нали? Или може би по-рано. Или още довечера! Може ли и едното и другото? Да се упражняваме след като слънцето залезе и след това пак на сутринта? Съгласен ли си?