Облакът

Сали Бъртън стоеше до прозореца в кабинета си на трийсет и първия етаж на сградата на КМС в Манхатън, Навън лапавицата, която се сипеше от небето вече втори ден, постепенно преминаваше в гъст сняг. Градът тънеше в почти непрогледен мрак и тя едва различаваше светлините в някои от прозорците на отсрещните сгради. През последните часове все повече служители напускаха местата си и се отправяха към бункерите.

В службата на Сали освен нея имаше само още петима специалисти. И без това в последно време мрежовата активност показваше драстичен спад. Светът се готвеше да се оттегли зад дебелите стени на бункерите. Но дори сега престъпници, разпространители на детска порнография, кибертерористи и хакери продължаваха да следват извратените си желания, сякаш твърдо решени да се насладят за последно на злите си дела.

Комуникаторът й изписука.

— Здрасти, Сал — каза Бил Дънкан. — Как е Ню Йорк?

— Побелява — пошегува се тя, но не включи визуалната връзка. — Вали гъст сняг. Едва виждам до другия край на площада.

— Кога ще се преместиш в скривалището?

— Не зная. Лудницата в мрежата не стихва.

— Сал, трябва да отидеш в убежището, преди облакът да ни удари — подкани я Бил. — Никой не знае какво ще се случи след това. Аз искам да си на сигурно място, преди да се започне.

Сали уморено въздъхна.

— Бил, не се съмнявам, че държиш на мен. Но мисля, че не сме прекарали достатъчно време заедно, за да смятаме връзката ни за сериозна. — Тя млъкна, но от другата страна на линията цареше тишина. — Съжалявам — побърза да добави. — Напоследък работя до късно и съм ужасно изнервена.

— Аз също — призна Бил. — Но това, което каза, е вярно. Нямам право да искам от теб нищо. Въпросът е, че през цялото време, докато с Джеръм търсим някакъв смисъл в проклетите сигнали, се тревожа за теб. Сали, ти вече значиш много за мен.