На един черпак разстояние
- Автор: Морей Ричард
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Вакон
- ISBN: 9789549535723
- Переводчик: Цветелина Лакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «На един черпак разстояние». Краткое содержание книги:
„На един черпак разстояние“ е разказ за тридесетте метра, които отделят новата индийска кухня от традиционната френска – разстояние, което като море разделя различни култури и народи от техните вкусове и желания. Ричард Морей е създал жив и пленителен разказ за семейството, националността, предразсъдъците и неизбежността на съдбата.
Без съмнение мястото беше страхотно.
– Е, младежо, интересува ли ви къщата?
– Bien sûr133 – казах смутено. – Прекрасна е. Само че не знам дали ще мога да си я позволя.
133 Разбира се (фр.) – б. пр.
– Ах – графът махна с ръка. – Това са подробности. Ще измислим нещо. За мен е важно да имам добър и надежден наемател, а един изискан ресторант би отговарял на вкусовете и интересите ми. Вие от своя страна се нуждаете от добра локация, за да започнете бизнес. С други думи, с вас имаме обща цел, а това е много важно, когато става дума за делови взаимоотношения. Не сте ли съгласен?
– Съгласен съм.
– Значи, всичко е ясно.
Графът протегна поразената си от артрита ръка.
– Благодаря ви, господин графе! Благодаря ви! Няма да съжалявате за решението си, бъдете сигурен.
Ръкувах се енергично с графа. Възрастният благородник за първи път се усмихна с дребните си жълти зъби.
– Сигурен съм – каза той. – Вие сте талантлив млад готвач и затова ви и подкрепям. Никога не забравяйте това. А сега не се тревожете. Адвокатът ми скоро ще ви потърси, за да уредите формалностите.
Граф Дьо Нанси Селиер стана не само мой хазяин, но и мой редовен клиент. Както сам обичаше да казва, „Бясното куче“ беше за него нещо като квартален ресторант. Графът изигра важна роля в живота ми. За мен той беше нещо като ангел хранител, който непрестанно се грижеше за мен.
През първите две години плащахме наем, който беше с петдесет процента по-нисък от пазарните цени. Дори и след това графът повишаваше наема много рядко, колкото да компенсира инфлацията и повишените застрахователни вноски. Така или иначе, графът ми правеше всевъзможни услуги. Още в самото начало неговата банка ми отпусна заем от четиристотин хиляди евро при много добри условия.
Най-важното обаче беше, че възрастният господин ми допадаше. Вярно че граф Дьо Нанси беше един стар мърморко, но същевременно бе много почтен с всеки, който му дадеше шанс, а да не говорим, че имаше и чудесно чувство за хумор. Така например, когато един от младите ми сервитьори имал неблагоразумието да го попита дали си е оставил място за десерт, графът го изгледал пренебрежително и отговорил:
– Млади момко, истинският чревоугодник се отличава по това, че има дарбата и волята да яде дори когато не е гладен.
През онзи първи ден обаче, в мига, когато графът отговори на материалните ми притеснения с едно „Ах!“, аз веднага разбрах какво става. Познавах добре тези надменни и пренебрежителни възклицания. Нямах никакви доказателства, а и никога не се сдобих с такива, но бях убеден, че граф Дьо Нанси Селиер и неговата къща са ми изпратени от невидимата ръка на мадам Мальори.
Как иначе можех да си обясня, че най-добрият клиент на „Плачещата върба“ изведнъж стана мой хазяин и редовен клиент в Париж? Имах чувството, че участвам в щафетно бягане с граф Дьо Нанси в ролята на щафетата.
Опитах се да повдигна този въпрос пред мадам Мальори.
– Тревожа се за теб, Хасан.
Гласът на мадам Мальори в телефонната слушалка звучеше сухо и хладно.
– Постоянно ме занимаваш с параноичните си фантазии. Да не би да вземаш наркотици? Сега сериозно, виждал ли си ме някога да насърчавам клиентите си да харчат парите си при конкуренцията? Та това е нелепо.
Кофи с боя, викове, телефонен звън, пазаруване, интервюта, поръчки, разгорещени преговори – откриването на ресторанта беше предшествано от дълги часове на изтощителна работа. Мехтаб се занимаваше с работниците и ги строяваше в две редици, за да е сигурна, че къщата на улица „Валет“ №11 ще бъде преустроена съгласно моите желания и подробни скици. Когато не ме викаха да наглеждам бояджиите или да си дам мнението за някоя гипсова отливка, аз се занимавах с най-важното – подбирах персонала на бъдещия ресторант.
След като провеждах интервюта в продължение на няколкостотин часа, избрах за главен готвач Серж Путрон – грубоват мъжага от Тулуза, който на външен вид приличаше на огромна ряпа и с когото се бях запознал, докато работех в „Гаврош“. Серж беше труден характер и понякога се държеше доста зле с подчинените си, но за сметка на това беше отличен организатор и бях убеден, че под негово ръководство от кухнята ще излизат отлично приготвени ястия. За maître d’hôtel134 назначих Жак, ветеран от „Амброазие“ – ресторант с три звезди „Мишлен“. Жак беше фин, елегантен и винаги готов да омае гостите – нещо като аристократична версия на Шарл Азнавур.
134 Управител (фр.) – б. пр.
Скоро след откриването на „Бясното куче“ получихме и първата си рецензия в „Льо Монд“. Признавам, че много се развълнувах, когато прочетох похвалите в авторитетния вестник, известен с огромното си влияние върху общественото мнение във Франция. Статията направи ресторанта ни известен. Останалата работа свършиха отзивите на клиентите ни и най-вече на граф Дьо Нанси Селиер, който беше истинска машина за връзки с обществеността и който, разбира се, си имаше запазена маса в нашия ресторант. Именно по онова време, в деня след като получих първата си звезда „Мишлен“, но доста преди да получа втората, в „Бясното куче“ дойде един човек, който щеше да изиграе важна роля в живота ми.