Кубинската афера

В регистрационния талон не фигурираше името на предишния собственик — моето де, — макар че тази информация можеше да се получи от щатските власти на Флорида, стига да си от правоохранителните органи и да имаш съответното законово основание. Но това не се отнасяше до кубинската полиция. Което беше добра новина.

Джак обаче ми съобщи и друга.

— Неколцина от екипажите на другите яхти са от Кий Уест и знаят, че си продал „Мейн“, която сега е „Голямата риба“.

— Да приемем, че полицията не задава такива въпроси. Все пак помоли хората да те предупредят, ако се стигне дотам. — И прибавих: — И им кажи просто да забравят за „Мейн“.

Той се наведе към мен.

— Със Сара може би трябва да помислите как да се измъкнете от Куба.

— А ти си помисли как ще станеш милионер.

— Това надали ще се случи.

— Няма как да разбереш, ако си замина.

— Добре. Щом ти стиска да го направиш, ще се видим в Кайо Гилермо.

— Довери се на инстинкта ми.

— Твоят инстинкт е преебан като мозъка ти.

— Сто на сто е така, щом съм те взел на работа.

Донесоха сандвичите, но не бяхме гладни и си поръчахме още две бири. Дино пееше „Когато луната се отрази в очите ти като голяма пица, това е аморе…“

— Дано само не вдигаш стойки пред гаджето си — отбеляза Джак във връзка с последното.

Винаги има по малко и от това. Обаче…

— Тук съм заради парите. Също като тебе.

— Щом казваш.

Погледнах си часовника. Беше рано за срещата ми със Сара, но му казах:

— Трябва да тръгвам.

— Още нещо.

— Какво?

— Старецът — Едуардо.

Вече знаех какво ще ми каже.

— На борда е. Намерил си е фалшив паспорт. Твърди, че искал да види Куба за последен път преди да умре.

— Мамка му! Той слезе ли с тебе на брега?

— Не. И Фелипе го държи под око.

Е, от пристаналата на кея яхта Едуардо нямаше да види много от Куба. Така че можеше вече да се е изплъзнал от Фелипе и да се мотае пиян из Хавана и да крещи: „Долу революцията!“. Въпреки фалшивия му паспорт, идването на Едуардо Валаскес в Куба представляваше ужасен пробив в сигурността, в сравнение с който собственото ми нарушение с тази ми среща беше съвсем дребно недооценяване на обстановката.

— Защо го пусна на борда?

— Да не мислиш, че съм го пуснал аз?! Беше напъхал мършавия си задник под едно легло в каютата. Никой не подозираше, че е там, докато не влязохме в пристанището на Хавана.

Зачудих се дали Карлос е знаел. Адвокатът не беше толкова глупав, че да се съгласи с това, обаче Едуардо бе клиентът — той даваше парите и командваше парада. Побеснях.

— Кубинците, които се качиха на борда, видяха ли го?

— Не. Нали ти казах, те изобщо не слязоха долу.

— Добре. На изхода на кея имаше ли паспортна проверка?

— Да. Беше само един служител.

— Имаше ли скенер за документи?

— Не. Тая страна още не се е отворила за бизнес.

— Добре… — Подозирах, че паспортът на Едуардо е подарък от хората, които наричаше „нашите приятели от американското разузнаване“, и предполагах, че е изключително качествен и ще издържи на сериозна проверка. Но ако попаднеше в стая за разпити, Едуардо нямаше да издържи на един хубав бой и щеше да си признае, че е пристигнал с „Голямата риба“. По дяволите!