Йенди [bg]

— Искаме да се оженим — казах. — Искаме благословията ти.

Той пристъпи и я прегърна, после я целуна по бузите. Прегърна и мен. След като ме пусна, видях сълзи в очите му.

— Щастлив съм за вас. — След което се навъси, само за миг, но се досетих какво иска да попита.

— Тя знае — успокоих го. — И тя е от същия занаят.

Дядо въздъхна.

— Ох, Владимир, Владимир. Пази се.

— Ще се пазя, Ноиш-па. Работите като че ли тръгват по-добре. Доскоро бях на път да загубя всичко, но вече се оправих.

— Хубаво — рече той. — Но как тъй си стигнал дотам, че за малко да загубиш всичко? Това не е добре.

— Зная, Ноиш-па. За малко се оставих сенките да ме разсеят и не можех да видя целта.

Той кимна и каза:

— Хайде влезте да хапнем.

Коути промълви плахо (мисля, че това беше единственият път, в който прояви плахост за каквото и да е):

— Благодаря… Ноиш-па.

Докато дядо ни водеше вътре, усмивката му стана още по-широка.