Сигурно място [bg]

— Защо за теб проблемите на другите винаги са по-важни от нашите?

— Това е особен случай.

— Аз съм особен случай.

— Не трябва да закъснявам.

— Обади им се. Кажи им, че в семейството ти е настъпила криза.

— Не мога да го направя.

— Тогава аз ще го направя.

— Не — каза бързо Лайънъл и още по-бързо седна обратно на стола, от което Ан веднага разбра, че срещата му в съда е измислица. Изпита съжаление към него, но пито за миг не си помисли отново да остави нещата такива, каквито са. Прекалено много бе заложено на карта. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Сърцето й беше пълно, но Ан се чудеше дали ще намери достатъчно ясни думи, за да даде израз на чувствата си. Едно не трябваше да забравя — връщане назад няма. Нито продължаване напред, ако това означаваше да се влачи по старата, отъпкана, смазваща душата пътека.

— Лайънъл, взела съм важно решение. И има някои неща, които трябва да ти кажа. Надявам се да ме изслушаш.

Лайънъл пък бе решил да следва примера на Йов. Многострадален, търпелив, с отсъстващ поглед, барабанеше непохватно с пръсти по кокалестите си колене.

— Първо, повече няма да търпя в къщата ми да живеят непознати.

— Е, това не ме изненадва — отбеляза той със снизходителен и уж весел тон, явно възприел тактиката да й угажда. — Начинът, по който се отнасяше към…

— При всички положения поддържането на къща с девет стаи и огромна градина не е по джоба ми.

— В провинцията хората помагат за жълти стотинки…

— Къщата се разпада. Не мога да си позволя да я поддържам — отсече Ан. Беше решила да не говори като кралица в множествено число. Откакто се бе отказал от свещеническото си възнаграждение, Лайънъл нищо не бе внасял в семейния бюджет и тя не искаше да се преструва, че не й е известно. — А и няма причина да я поддържам.

— Ние имаме своето място в селото…

— Какво знаеш ти за селото? — Ан погледна през прозореца към кедъра, неизменна част от живота й още от деня, когато се бе родила, и душата й се сви. Но дървета много, трябваше да заплати за свободата. — Ще трябва да продам „Олд Ректъри“.

— Не можеш да я продадеш!

— Защо? Тя е моя. — Слава богу, помисли си Ан. И слава богу, че не му разреших достъп до парите, поставени под попечителство. Колко ужасно, упрекна се мислено. Единственият живот, който съм познавала, се разпада на парчета, а аз си мисля дали ще имам пари. Естествено, стана й тъжно от осъзнатото обяснение, така е, когато няма любов.