Загадката на Марголия [bg]

Когато се прибрах в хотелската стая, пуснах чипа в бележника си. Първо сканирах за някакви указания за Марголия, изоставен кораб или какъвто и да е артефакт.

— Няма данни — съобщи машината.

— Добре, просто разпечатай проклетото нещо и да видим с какво разполагаме.

— Данните покриват десет мисии, от осемдесет и първа до деветдесет и втора.

Хотелът предлагаше няколко вида избрани безалкохолни напитки за гостите си. Докато чаках разпечатката, опитах една с вкус на лимон. Оказа се приятна.

„Сокол“ беше посетил девет слънца при последния полет на семейство Уескот. Никое не беше двойно. Имаше обичайните детайли за всяко — маса, температура, възраст, заедно с цял тон информация. Имаше и данни за планетарните системи на слънцата, където съществуваха такива, разбира се. (Едно от тях, Бранвайс 4441, нямаше нито една.) Всичко това го имаше и в оригиналния доклад.

И всичко съвпадаше.

Върнах се една мисия назад — от 1390-91. Бяха инспектирали десет системи и отново всички данни съвпадаха.

Прегледах останалите полети до първата мисия на Адам на „Сокол“. Не видях аномалии.

Седмица по-късно бях на Такманду, където ме чакаше съобщение от Алекс.

„Не щади никакви усилия, пишеше той. Върни се с наградата и се смятай за младши съдружник.“

Разбира се, Алекс. Връщам се с копие на онова, с което вече разполагахме.

С радост си тръгнах от хотела и се качих на совалката към орбиталната станция. Не мога да опиша какво изпитах, когато десет дни по-късно отново видях „Бел-Мари“.

Качих се на борда, подхвърлих нещо мило на хората от диспечерския екип, за да мина по-бързо, казах на Бел, че ми е липсвала, седнах на мостика и прегледах списъка със задачите. Петнайсет минути по-късно летях към къщи.

Беше четиридневен полет. Не можех да повярвам колко много време и усилия бях изхабила без никакъв резултат. Почетох, изгледах няколко симулации и когато влязох в радиообхвата на Римуей, се обадих на Алекс.

— Как си? — попита той.

— Свалих данните от изкуствения интелект, но в тях няма нищо ново.

Връзката беше само аудио, с дванайсет минути общо закъснение. Настаних се удобно.

— Добре. Запази го. Може би ще открием нещо.

Наистина ли смяташе, че ще взема да го хвърля през борда?

— Не съм оптимист — отбелязах.

Чакаше ме на Скайдек и се усмихваше през цялото време. Окуражаваше ме, не била моя вината, да не се тревожа, ще погледнем пак.

— Не знам какво щях да правя без теб, Чейс — добави той. Смяташе, че се чувствам ужасно. Но изпитвах най-вече раздразнение. Три седмици с калпава храна и игра на умствена „криеница“ с немите и накрая никаква полза.

— Къде е информацията? — попита той.

Беше в багажа ми.

— Добре. — Опитваше се да звучи окуражаващо. — Защо не я извадиш да я погледнем по пътя?

— Няма нищо по-различно от официалния запис.

Все пак извадих разпечатката и тръгнахме към кея на совалките. След пет крачки погледът му блесна, той нави документите на цилиндър и го размаха над главата си.