Жените, които го познаваха [bg]

– Аз? Аз не напускам отделението с максимална охрана. Нямам никакви привилегии. Свободата на движенията ми е силно ограничена. – Той разпери ръце, разтягайки веригите, прикрепени за белезниците му, за да покаже, че е окован. – Не ми позволяват дори да използвам телефон.

– Някой ти помага.

– Нима? – Хинде се наведе напред, демонстрирайки явен и искрен интерес. Осъзна, че това му е липсвало. Обсъждането. Играта. Твърдение на Себастиан, което той трябва да оспори. Изборът да приеме неговото мислене, да му задава въпроси или да се опитва да отвлече вниманието му, да обикаля в кръг, да предизвиква и да бъде предизвикван. Боже, колко му липсваше. Повечето хора, които срещаше в отделението с максимална охрана, бяха примати без абсолютно никаква интелигентност. В тази стая поне имаше някакъв интелектуален дух, нещо, с което да се занимава. Беше чудесно освобождаващо.

Едвард се облегна назад на стола.

– И как по-точно мислиш, че е станало това?

– Как ги избираш? – Себастиан не обърна внимание на уловката. Не беше в настроение. Всеки път, когато отговориш на въпрос, изпускаш контрол върху разговора. Водят те, вместо ти да водиш. Той не можеше да допусне това да се случи. Не и с Хинде.

– Кого?

– Жените.

Едвард въздъхна дълбоко и поклати глава. Разочаровано. Себастиан не трябваше да отговаря. Трябваше да остави въпроса му без отговор. Погледите им трябваше да се сблъскат. Като на дуел. Кой пръв ще подеме нишката? А сега? Получаването на правилния отговор на въпроса мигновено уби вълнението за Хинде. Уби разговора. Уби интереса му.

– Себастиан, Себастиан, Себастиан... Какво се е случило с теб? Пристъпваш направо към работа. Никакъв финес. Никакъв разговор. Ти питаш и очакваш аз да отговоря. Какво стана със срещата между равни?

– Ние не сме равни.

Хинде въздъхна твърде шумно. Себастиан не се хвана и на това. Не можеше да се насили да се впусне в предложения диалог и да мери сили с Хинде. Едвард се облегна назад на стола. Отново разочарован.

– Отегчаваш ме, Себастиан. Никога досега не си го правил. Винаги си бил... – Хинде потърси правилните думи и след малко ги намери. – Стимулиращо предизвикателен. Какво е станало с теб?

– Писна ми да играя игрички с психопати.

Едвард реши да се откаже. Беше твърде скучно и безсмислено. Себастиан очевидно не беше предишният страховит противник. Хинде се обърна към привлекателната му колежка. Може би тя щеше да му даде повече. Беше млада и вероятно щеше да я подмами в своя лабиринт.

– Ваня, може ли да докосна косата ти?

– Няма да стане! – Думите на Себастиан прозвучаха като удар с камшик. Хинде се стъписа. Силна и остра реакция. Повишен тон. Прозвуча като истински гняв. Интересно. Досега Себастиан изглеждаше спокоен и решителен. Твърдо решен да не се въвлича в спор и да не издава нищо. Този малък изблик на гняв обаче определено си струваше да бъде изследван малко по-задълбочено. Едвард наклони глава на една страна и плъзна поглед нагоре и надолу по косата на Ваня.