Аферата в Стайлс

Думите му ме върнаха към отминали събития. Спомних си как Мари лежи пребледняла и изтощена на дивана, цялата превърната в слух. Долу се звъни. Поаро отваря вратата и когато среща измъчения й поглед, кимва любезно. „Да, мадам — казва той. — Аз ви го върнах.“ Той застава настрани и докато аз излизам, виждам погледа в очите на Мари Кавендиш, докато Джон Кавендиш я обгръща с ръце.

— Навярно имате право, Поаро — съгласих се аз. — Да, това е най-великото щастие на света.

Изведнъж на вратата се почука и Синтия подаде глава.

— Аз… аз само…

— Влезте — скочих веднага на крака.

— Аз… исках само да ви кажа нещо…

— Да?

Синтия повъртя в ръце едно пискюлче, а после, като възкликна изведнъж: „Мили мои!“ се хвърли към мен и ме целуна, после целуна Поаро и отново изхвърча от стаята.

— Какво, за бога, означава това? — попитах изненадано.

Беше много приятно да те целуне Синтия, но публичността на този жест малко помрачи цялото удоволствие.

— Това означава, че е разбрала, че мосю Лорънс далеч не я мрази, както си е мислела — философски отвърна Поаро.

— Но…

— Ето го и него.

В този момент Лорънс премина покрай вратата.

— Охо! Мосю Лорънс — извика Поаро. — Май трябва да ви поздравим, нали така?

Лорънс се изчерви, а след това се усмихна неловко. Влюбеният мъж не е много приветлива гледка. Синтия обаче грееше цялата.

Аз въздъхнах.

— Какво има, mon ami?

— Нищо — отвърнах жално. — Това са две прекрасни жени!

— И нито една от тях не е ваша? — довърши Поаро вместо мен. — Няма значение. Успокойте се, приятелю. Кой знае, може би отново ще ловуваме заедно, нали? И тогава…