Охлюв по склона
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Охлюв по склона». Краткое содержание книги:
— Беше ми все едно — каза той.
— Добре де, няма значение — отвърна тя. — Седни, сега ще приготвя всичко.
Той приседна на ръба на стола, сложи ръце на коленете си и погледна как тя смъква черния шал и го окачва на гвоздея — бяла, сочна, топла. После потъна в къщата, засъска газов бойлер, плисна вода. Той усети силна болка в нозете си, вдигна крак и огледа ходилото. Възглавничките на пръстите бяха целите в кръв, кръвта се беше смесила с праха и спекла в черни корички. Представи си как отпуска крака в топлата вода и как в началото го боли, но после му минава и идва успокоението. „Днес ще спя във ваната — помисли си той. — А тя да идва и да долива топла вода.“
— Ела — извика го Алевтина.
Той едва-едва се надигна, стори му се, че болезнено изскърцаха всичките му кости и куцайки, тръгна по червеникавия килим към вратата на коридора, а в коридора — по черно-белия килим към ъгъла, където вратата на банята зееше и деловито свистеше синьото пламъче на газовия бойлер, и блестяха фаянсовите плочки, а Алевтина, наведена над ваната, сипваше във водата някакъв прах. Докато той се събличаше, разкъртвайки от себе си вкоравеното от калта бельо, тя разклати водата и се вдигна пелена от пяна, белоснежна пяна много над ръба на ваната и той се потопи в тази пяна, затвори очи от наслада и от болка в нозете, а Алевтина седна на ръба, усмихваше се ласкаво, гледаше го — толкова добра, толкова приветлива и без изобщо да говори за документи…
Тя изми главата му, а той пляскаше и пуфтеше, и мислеше какви уверени и сръчни ръце има, съвсем като на мама, и готви сигурно вкусно като мама, после тя го попита: „Да ти изтрия ли гърба?“ Той бръкна в ухото си, за да изтече водата и сапуна, и отговори: „Да, разбира се, има си хас…“ Тя затърка гърба му с мека гъба и отвори душа.
— Почакай — каза той. — Искам още да полежа така. Сега ще оставя тази вода да изтече, ще напълня пак и ще полежа, а ти стой тук. Моля те.
Тя затвори душа, излезе за малко и се върна с табуретка.
— Кеф — каза той. — Знаеш ли, никога не ми е било толкова хубаво.
— Виждаш ли — усмихна се тя. — Пък ти все не искаше.
— Откъде да знам.
— А защо трябва да знаеш предварително? Можеше просто да опиташ, Какво губиш — женен ли си?
— Не знам — отвърна той. — Струва ми се, че вече не съм.
— Така си и мислих. Сигурно си я обичал много. Каква беше тя?
— Каква беше… Не се страхуваше от нищо. И беше добра. Скитахме заедно в гората.
— В коя гора?
— Как „коя“? Гората е една.
— Нашата ли?
— Тя не е ваша. Тя е сама за себе си. Впрочем може наистина да е наша, но е трудно да си го представиш.
— Никога не съм била в гората — призна Алевтина. — Казват, че е страшно.
— Неразбираемото е винаги страшно. Добре ще бъде, ако се научим да не се страхуваме от неразбираемото. Тогава всичко ще е по-просто.
— Пък според мен не трябва да се съчинява — каза тя. Ако по-малко се съчинява, тогава на света няма да има нищо неразбираемо. Пък ти, Перчик, през цялото време съчиняваш.
— А гората? — напомни той.
— Какво гората… Не съм била, но ако попадна, сигурно няма да се шашна. Където е гора, има пътеки, където са пътеките, има хора, а с хората винаги можеш да се разбереш.
— Ами ако не са хора?
— Ако не са хора, значи нямаш работа там. Трябва да си близо до хората, с тях няма да пропаднеш.
— Не — каза Перец. — Не е толкова просто. Аз пък между хората пропадам. Нищо не разбирам от човеци.
— Господи, че какво толкова има за разбиране!
— Не ги разбирам. Впрочем затова и мечтаех да попадна в гората. Но сега виждам, че и в гората не е по-лесно.
Тя поклати глава.
— Какво дете си още… Как не разбираш, че на света няма нищо друго, освен любов, ядене и гордост. Разбира се, всичко е омотано на кълбо, но което и крайче да подръпнеш, сто на сто ще стигнеш или до любовта, или до властта, или до яденето…
— Не — рече Перец. — Не искам така.
— Миличък — каза тя тихо. — А кой те пита искаш ли, или не искаш… Аз да не би да те питам: а ти, Перчик, какво се луташ, какво още ти трябва?
— Струва ми се, че сега вече нищо не ми трябва — каза Перец. — Да се махна веднъж по-далеч и ще стана архивар… или реставратор. Това са всичките ми желания.
Тя отново поклати глава:
— Едва ли. При теб винаги се получава някак сложно. А ти трябва нещо по-простичко.
Той не захвана да спори и тя се изправи.
— Ето ти кърпа. Тук съм сложила бельо. Измъквай се, ще пием чай. Ще пийнеш чай с малиново сладко и ще си легнеш.
Перец вече беше пуснал водата и прав във ваната се бършеше с голямата мъхеста кърпа, когато стъклата дръннаха и се чу глух далечен взрив. Тогава той си спомни за склада с техника, за глупавата истеричка кукла Жана и изкрещя: