Вещицата
- Автор: Додд Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещицата». Краткое содержание книги:
Къде е била досега? Слуховете за лейди Алана — красивата и тайнствена наследница на имението Фионауей кръстосват страната. Излязла от анонимност, тя намира любимото си владение управлявано от опасно привлекателен ангричанин.
Господин Луис изнесе от черквата тънкия регистър, където вписваше събитията за годината, и ги покани да се подпишат. Той също положи подписа си, за да оформи документа. С това церемонията приключи. Сърцето на Алана трепна от радостно вълнение, че започва едно безкрайно предизвикателство.
— Да се омъжиш на рождения си ден, милейди, си е направо късмет за съюза. Да изберем ли един камък за гадаене през следващата година?
Измъкна напуканата кожена торбичка. Алана затвори очи и бръкна. Измъкна жълтеникаво-кафяв камък.
Господин Луис се загледа в резките по него и усмивката му изчезна.
— О, милейди, направи грешка. Това е моят камък.
Алана отвори очи и зяпна. Пасторът вече го прибираше в джоба си.
— Но, господин Луис!
— Това е привилегията на възрастните. — Господин Луис затвори кожената торбичка. — Сватбата и рожденият ти ден трябва да бъдат вписани в документ, който ще поставим при съкровищата на съюза.
Алана докосна огърлицата от тежки камъни върху шията си. Странно! Не разбираше нищо. Не искаше обаче да прави сцени. Не и днес. Не на сватбения си ден.
Очевидно и Иън не желаеше, защото взе ръката й и подметна небрежно:
— Къде се съхраняват съкровищата на съюза?
— В една пещера край океана.
Веждите му се стрелнаха нагоре.
— Ти си ги виждала?
— Аз съм господарката на Фионауей. Аз съм един от двамата пазители на съюза. Виждала съм ги, естествено.
— Кой е другият?
— Господарят на водните духове.
— А той как стига до пещерата? Човешки образ ли придобива?
— Никога не съм го виждала. Той може да доплува…
— Да доплува?
Алана не бе свикнала да я прекъсват, особено с такъв тон.
— Ако помълчиш малко, ще ти обясня.
Устните му едва се раздвижиха.
— Е, какво чакаш?
— Пещерата се намира под морското ниво.
— Под…
— Избрана е, за да е удобна и за водните духове, и за хората. Вътре е сухо и песъчливо, което пречи на едните. Но дори и при отлив входът остава под морското равнище. Тогава аз плувам дотам и с малко късмет излизам, преди водата да придойде.
— А ако нямаш късмет?
Направи гримаса.
— Случи ми се само веднъж. Позабавих се и се наложи да остана. Вътре е тъмно. — Спомни си тази своя ранна грешка и потрепери. — И студено.
— Останала си в подводната пещера? Плувала си сама…
Сграбчи я за раменете.
— Един-единствен път. Бях млада и неразумна. Оттогава не ми се е случвало.
— Значи продължаваш да плуваш в… — Погледна към водата и се изчерви — …този океан? — Произнесе думата океан като ругатня. — За да отидеш да видиш някакъв стар папирус?
— Не. — Опита да го успокои. — Там са съкровищата на съюза. От незапомнени времена. Не се притеснявам за тях. Но веднъж в годината увивам важните документи от селото в намаслени кожи и ги отнасям в пещерата. Скоро, преди първата зимна буря, ще отплувам.
— Защо?
Настойчиво поставеният му въпрос бе на път да изчерпи търпението й. И все пак тя се опита да овладее раздразнението си.
— Защото открай време ги държим там. Заради мародерите.
— Какви мародери?
— Викингите.
Господин Луис ги наблюдаваше с грейнали очи и тихо промълви:
— Викингите са изгаряли неведнъж черквата.
— Било е отдавна — отбеляза Иън. — Няма да ходиш повече там. — Алана се опита да възрази, но той постави ръка върху устата и. — Може да ти се схване крайник. Може да те хвърли вълна.
Отблъсна ръката му.
— Никога не…
— Недей да спориш. Като си помисля… — Пое си дълбоко въздух — точно така беше направил, когато й разказваше как едва не се бе удавил. — Вече не мога да плувам — промълви накрая той. — Няма да има кой да те спаси.
— Не ми трябва някой да ме спасява. — Постави ръка на сърцето му и усети как лудо бие. Наистина се тревожеше. Но трябваше да я разбере. — Иън, аз съм добра плувкиня. Спускам се с началото на отлива и се връщам възможно най-бързо. Излишно е да се притесняваш.
Не я слушаше; разбираше го по стиснатите му устни и зъби.
— Каза, че нашата женитба е традиционна — заяви той. Начело съм аз. Добре. Първото ми изискване е ти да стоиш на сушата.
Алана рязко се извърна, за да не го гледа. Нима я беше омагьосал? Та нали той имаше способността да командва бурите?
Но ако е омагьосана, защо разсъждава така ясно? Защо изпитва съмнения и страх? Не, Иън няма да я промени. Може да го обича, и то дълбоко, но Фионауей винаги ще стои на първо място. Така трябва да бъде. Беше се заклела да бъде така.
Погледна го и заяви:
— Иън, камъните… Водните духове поставят камъните в пещерата.