Вихреният танцьор

Санчия не каза нито дума след изповедта му.

В този миг той се обърна толкова рязко към нея, сякаш тя го беше нападнала.

— Не търся извинение. Аз съм това, което съм и върша онова, което трябва да върша. У мен има малко мекота, но нося справедливо сърце и връщам всичко, което ми дават, било то добро или зло. Ти трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм.

Неговата разпаленост я стъписа.

— Защо ми казвате всичко това?

Противоречиви чувства помрачиха лицето му.

— Не знам защо. — Усмивката му излезе крива. — Упражняваш странно въздействие върху мен. Лоренцо каза, че непременно трябвало да ида на изповед. Навярно ще искам прошка за неща, които не могат да се простят.

Тя отвърна очи от лицето му. Настъпи мълчание.

— Войнишкият живот вече не ви ли харесва? — заговори тя накрая.

Той вдигна рамене.

— От детството си насам не познавах нищо друго. Вършех добре работата си. Баща ми от все сърце се радваше на напредъка ми.

— Но на вас не ви харесваше, нали? — упорстваше тя. — Заради това ли разпуснахте вашите condotti и се заловихте с корабостроенето?

— Морето винаги е било в кръвта на хората от моя род. Най-напред, когато преди повече от век семейството ни дошло от Персия в Италия, сме се заселили във вътрешността на страната — далеч от бреговете. — Той изкриви лице. — Но по природа въобще не сме селяни и не забогатяхме от земята. По тези причини моят прадядо грабнал меча. Воюването ни е по-присърце и ние натрупахме състояние от него!

— Но сам зарязахте военния занаят? — Санчия го гледаше внимателно.

— Спечелихме достатъчно богатства, а на мен ми дойде до гуша да се хвърлям в боя заради разни велможи, които единия ден ми плащаха за това, че се бия за тях, а на другия ден наемаха другиго, който ми крадеше парите. — Облегнат на стъпалото, той погледна нагоре към издутите от вятъра платна. — Един ден видях във Венеция да влиза някакъв кораб от Мадагаскар. Цялата сутрин бях събирал остатъка от наемническото си възнаграждение от Signoria21. Изцяло се бях наситил и преситил на Sercnissima22. — Споменът го накара да се усмихне. — Вятърът надуваше платната, можех да усещам мириса на морето и на канелата, която разтоварваха и ненадейно осъзнах… — Той се обърна и я погледна: — Не е ли време да спиш?

— Ни най-малко. — Тя го гледаше от упор. — И какво осъзнахте в оня миг?

Той се изправи на крака и я повлече със себе си.

— Осъзнах, че е крайно време да се върнем към морето — там, където ни е мястото.

— И защо тъкмо корабостроене? Защо не откривателски експедиции или търговия?

Той поклати отрицателно глава.

— Хайде да спрем засега. Върви вече в леглото си.