Шпионинът
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шпионинът». Краткое содержание книги:
Франсис спря с чувство за срам, за който не можеше да даде обяснение, и когато вдигна поглед, тя видя, че Изабела внимателно изучава лицето й и кръвта отново се изкачи в слепоочията й.
— Говорехте за майор Дънуди — каза Изабела тихо.
— Беше с капитан Сингълтън.
— Познавате ли го? Виждате ли го често?
Франсис още веднъж се осмели да погледне Изабела и отново срещна пронизващия й поглед, който сякаш се опитваше да проникне в най-съкровеното кътче на сърцето й.
— Говорете, познавате ли го?
— Той е мой роднина — отговори Франсис, ужасена от рязкостта й.
— Роднина! — повтори мис Сингълтън. — До каква степен? Говорете! Умолявам ви!
— Родителите ни са братовчеди — отговори едва чуто Франсис.
— И той ще стане ваш съпруг? — каза гостенката импулсивно.
Франсис бе шокирана и гордостта й се събуди от това пряко нападение над чувствата. Тя погледна Изабела с възмущение, но когато видя бледите й страни, и треперещата горна устна, то се изпари.
— Вярно е! Предположението ми е вярно! Кажете ми! Заклевам ви! От милост към чувствата ми! Обичате ли Дънуди? — в гласа и имаше нещо умоляващо, което обезоръжи Франсис и единственото, което тя успя да направи, бе да закрие с ръце горящото си лице и да се отпусне на един стол, за да скрие объркването си.
Изабела се заразхожда из стаята, докато укроти силата на собствените си чувства, след което се приближи до Франсис и опитвайки се да скрие срама изписан по лицето си, тя заговори с явно усилие да се владее:
— Извинете ме, мис Уортън, ако неспособността да овладея чувствата си ме е накарала да изляза от рамките на приличието. Мотивът за това… жестоката причина… — тя се поколеба. Франсис изправи глава и погледите им се срещнаха още веднъж, след това двете момичета се спуснаха в прегръдките си и допряха горящите си страни. Така останаха дълго — пламенни и искрени — без да кажат дума. После Франсис се прибра в стаята си все така мълчаливо.
През това време във всекидневната се развиваха много важни събития. Разчистването на останките от описания обяд бе нещо, което изисква немалко усилия и пресметливост. Независимо, че ординарецът на капитан Лоутън бе прибрал някои от по-дребните птици и дори помощникът на доктор Ситгрейвз бе преценил, че оставането му за дълго в такива благоприятни условия не е много сигурно, бяха останали толкова неизконсумирани неща, че благоразумната мис Пейтън не знаеше какво да прави с тях. Ето защо, Цезар и съпругата му проведоха дълъг и поверителен разговор по този важен въпрос и в резултат на това полковник Уелмър бе оставен на грижите на Сара Уортън. След като всички обичайни теми за разговор бяха изчерпани, полковникът, с немалко от неудобството, произтичащо от осъзнатата грешка, засегна събитията от предишния ден:
— Ние не мислехме, мис Уортън, че този Дънуди, когото видях за първи път в къщата ви на Куийн стрийт, ще се окаже такъв добър войник, какъвто се показа — полковник Уелмър се помъчи с усмивка да прикрие разочарованието си.
— Добър е наистина, като вземем под внимание какъв противник успя да победи. Наистина голямо нещастие е, че с вас се случи този инцидент, иначе без съмнение кралската армия щеше да победи както винаги.
— Въпреки всичко, удоволствието от пребиваването ми тук заради този инцидент, е повече от достатъчна компенсация за унижения дух и раните ми — добави полковникът с особено мек глас.
— Надявам се последните да не са сериозни — каза Сара и се наведе, за да скрие смущението си, под претекст, че къса със зъби един конец от ръкоделието си.
— Наистина, те не са нищо в сравнение с първото. Ах, мис Уортън, в такива моменти човек оценява напълно съчувствието и приятелството.
Само тези, които не са преживявали това, не могат лесно да си представят, колко далеч една жена с горещо сърце може да стигне в любовта за половин час, особено когато има пред разположение към този душевен смут. Когато разговорът засегна приятелството и съчувствието, той се стори на Сара твърде интересен, за да се осмели да повери на гласа си някакъв отговор. Тя обърна лице към полковника и видя в очите му възхищение, което бе много по-красноречиво и по-успокоително, отколкото каквито и да било думи.
Този тет-а-тет продължи около час и въпреки че джентълменът не изрече нищо, което една опитна дама би нарекла „определено“, той каза хиляди неща, които толкова забавляваха събеседничката му, че тя се прибра в стаята си със сърце по-леко от когато и да било след арестуването на брат и от американците.