Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Год: WebKniga
- ISBN: 978-5-9691-1052-6
- Переводчик: Иван Дойчинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)». Краткое содержание книги:
Та ето какво правят от човека пагоните. И къде се дяна всичко онова, което ми бе внушавала моята баба пред иконката! И къде се дянаха пионерските ми мечти за бъдещото свято Равенство!
Когато в командния пункт на бригадния командир смершевци ми смъкваха тези проклети пагони заедно с ремъка и ме затикаха към техния автомобил, дори в този момент на преобърнатата ми съдба аз, уязвен, мислех как ще мина разжалван през стаята на телефонистите — нали редниците не биваше да ме виждат такъв!
На другия ден след ареста започна моята пеша Владимирка80: изпращаха поредния улов по етапен ред от армейското във фронтовото контраразузнаване. От Остероде до Бродници ни караха пеш.
Когато ме изведоха от карцера да се строя, вече стояха седем арестанти, в три двойки и половина, с гръб към мен. Шестима бяха с износени, овехтели руски войнишки шинели, на гърба на които с неизтриваща се бяла боя беше написано с едри букви „SU“ — това значеше „Sowjet Union“, вече бях срещал този знак по гърбовете на нашите военнопленници, тъжно и виновно мъкнещи се напред към освободилата ги армия. Бяха ги освободили, но в това освобождаване не се долавяше взаимна радост: съотечествениците им ги гледаха по-мрачно, отколкото немците, а в близкия тил постъпваха с тях ето как значи: натикваха ги в затвора.
Седмият арестант беше цивилен немец в черен костюм, черно палто и с черна шапка, прехвърлил петдесетте, висок, спретнат, с бяло лице, хранен с мед и масло.
Поставиха ме в четвъртата двойка и сержантът татарин — началник на конвоя, ми кимна да взема куфара си, запечатан и оставен настрани. В него бяха офицерските ми неща и всичко писмено, иззето от мен — като доказателство за вината ми пред съда.
Тоест как така да взема куфара? Той, сержантът, искаше от мен, офицера, да взема и да нося куфара си? Тоест мъчнопреносима вещ, нещо недопустимо по новия вътрешен устав, а до мен с празни ръце ще вървят шестима редници? И представител на победената нация?
Не го изразих толкова сложно пред сержанта, но казах:
— Аз съм офицер. Да го носи немецът.
Никой от арестуваните не се обърна при тези мои думи: обръщането бе забранено. Само съседът ми в двойката, също SU, ме изгледа с учудване (когато са напускали нашата армия, тя все още не е била такава).
А сержантът от контраразузнаването не се учуди. Макар че в неговите очи не бях, разбира се, офицер, той бе обучаван по същия начин както и аз. Извика при себе си в нищо непровинилия се немец и му заповяда да носи куфара, толкова повече че той не бе разбрал и разговора ни.
Всички ние, останалите, сложихме ръцете зад гърба си (военнопленниците нямаха дори торбички, бяха напуснали родината с празни ръце, с празни ръце се и завръщаха) и нашата колона от четири двойки, наредени в тил, потегли. Не се полагаше да разговаряме с конвоя, още по-категорично бе забранено това помежду ни било по време на път, било при почивките или нощувките… Като подследствени трябваше да се движим сякаш с невидими преградки, сякаш затворени всеки в своя единична килия.
80
Название на пътя от Москва до Владимир, по който в дореволюционна Русия откарвали осъдените на каторга в Сибир. — Б.пр.