Наследникът
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът». Краткое содержание книги:
Дънкан Мактавиш има още по-малко желание да отиде в Лондон. Още повече, че му е избрана годеница с език на пепелянка…
Какво ли готви съдбата за Сабрина и Дънкан, които все още не се познават, но знаят, че истинската любов винаги намира път към сърцата…
— Да, но не ми каза какво се е случило, когато те попитах онази нощ — напомни й Дънкан. — Върнах се в Съмърс Глейд твърдо решен да изкопча. Гневът ми се засили, когато не успях да я открия. А когато най-сетне я намерих, вече не ми пукаше, че мястото не е особено благоприличие
— Къде я откри?
— В стаята й.
Сабрина можеше да каже десетина неща, за да намали ефекта от това, което бе чула току-що, но от гърлото е успя да излезе едно „Охо!“
— Дори това нямаше да промени нищо, ако в този момент не беше влязло едно момиче.
— Кое?
— Мейвис Нюболт. Офелия твърди, че тя я мразела и с най-голяма радост би разпространила мълвата. Единствената ми надежда бе, че няма да стане така. Но момичето си бе тръгнало веднага и сега не можем да го намерим, за да разберем дали възнамерява да превърне случайното си в скандал.
— Да не искаш да кажеш, че това е единствената причина да се сгодиш отново за Офелия?
— Защо иначе ще го правя? Да не мислиш, че искам да се оженя за нея?
— И това стана след като… ме отведе у нас?
— Да.
Сабрина отмести поглед встрани. Когато го погледна отново, след доста време, поне на него така му се стори, и лицето, и гласът й бяха безизразни.
— Офелия лъже за много неща, но отношението на Мейвис към нея наистина е такова. Тя обаче сама си е виновна. Двете бяха приятелки, но неотдавна дружбата им се развали. Това стана даже в Съмърс Глейд и в резултат на случилото се Офелия положи големи усилия да очерни колкото се може повече името на Мейвис.
— Доколко добре познаваш тази Мейвис? Дали иска толкова да си отмъсти на Офелия, че е готова да се възползва от всяка възможност, дори да нарани някой друг?
— Съжалявам, Дънкан, но не я познавам достатъчно добре, за да мога да кажа. Стори ми се мила… Поне когато не беше в компанията на Офелия. Тогава ставаше доста заядлива и хаплива. Но Офелия изглежда има същия ефект върху мнозина — изкарва на показ най-лошото в тях. Изумително качество.
— Не, изумителното е това, което ще предположат всички — че съм я компрометирал, и то само заради мястото, където ни видяха заедно, а аз дори не съм я докосвал. И като че ли няма друг начин да се измъкна от задължението да се оженя за нея, освен ако…
— Освен ако?
Младият мъж се обърна. Не проумяваше защо дори си бе помислил за това, камо ли да го спомене, тъй като то означаваше да я използва отново, за да се спаси. Резултатът щеше да бъде многократно по-желан, но пък означаваше да се възползва от нея… за пореден път.
— Няма значение — измърмори той. — По-добре е да не изричам на глас тази мисъл.
— А аз мислех, че си готов да използваш всяка възможност… ако действително не искаш да се ожениш за нея.
Произнесе го някак си сдържано и това го накара да се обърне към нея.
— Да не мислиш, че не съм готов? Не ми излиза от главата, че в действителност не съм я компрометирал, но компрометирах теб. Ако трябва да бъда принуждаван да се оженя за някого, то това трябва да си ти… Оох, не се получи това, което имах предвид.
Гласът й стана дори още по-студен, макар да призна:
— Каквото и да си имал предвид, това не е решение, Дънкан. То няма да промени факта, че Офелия ще бъде съсипана, ако се разчуе, че си бил в стаята й насаме с нея. Няма значение, че не си я докосвал. Скандалът е точно в това и аз зная какви пагубни последици може да има. Предположенията са всичко, когато става дума за скандал. Истината и фактите нямат почти нищо общо. И колкото и да не харесвам Офелия, няма да участвам в погрома срещу нея, пряко или непряко.
След тези думи тръгна отново. Този път Дънкан не се опита да я спре. От разведряването, което се бе надявал да му даде срещата с нея, нямаше и следа. Дори се чувстваше по-зле. Защото тя очевидно страдаше не по-малко от него самия.
ГЛАВА 38
Валеше много силно и почти нищо не се виждаше. Дънкан стоеше край прозореца на дневната и наблюдаваше пороя, като се питаше дали Сабрина също гледа стихията. Тя обичаше дъжда, обичаше бурите, очевидно обичаше всичко, свързано с природата, независимо кое време на годината беше. Помнеше радостното й изражение, когато я изведе на терасата в дъжда…
— Не може постоянно да ме избягваш.
Гласът определено му подейства изнервящо, макар да бе видял отражението в прозореца. Поради мрачното време лампите в къщата вече бяха запалени, но вероятно щеше да види отражението й даже без тези светлини, заради светлорусите й коси и бялата кожа.
Не се обърна. Наистина не му се говореше с нея, за каквото и да било, най-малко пък за причината да я избягва. Все още не беше решил как да действа.