Нешка Робева

Изиграх бухалките и се захлупих на Нешкиното рамо; с рев. И с невъзможния въпрос — как ще издържа още три уреда. Не можех дори да си помисля, че ще играя и на шампионата. Да изкарам някак многобоя. Този път Нешка не каза «лигла такава». Заведе ме настрани. Успокои ме. Каза, че бухалките са минали добре, а другото ще играя силно.

При цялото си желание Нешка не може да каже нещо, което не мисли. Чувах от всички страни, че бухалките ми били великолепни, че съм била страшна, силна, Нешка казваше «добре». А аз й вярвах, че другите три уреда ще играя силно. Завъртя се състезанието. На последния уред вече се знаеше, че и да сбъркам, шампионката ще е от нашия отбор. Бианка беше напред. Ето сега, в края на кариерата си, усетих какво е спортна злоба. Слушала бях много и все се смеех — абе то сигурно си е злоба. Защо му викат спортна? Сега видях, че има точно такова понятие. Тръгвам да си изиграя топката и си казвам — сега ще им покажа на онези, които искаха да се протоколира, че Робева си губи времето с Лили, сега ще видят кой предупреждава и кой си губи времето… Стигам до килима и си казвам — Лили, не те ли е срам. Ти за тях ли ще играеш, или за хората, които сега ти треперят пред телевизорите и искат да победиш. Сега не мога да кажа точно с обич ли! И със злоба я играх тази топка, но нищо не ми е доставяло по-голямо удоволствие от този момент, единствения, в който забравих, че ми треперят ръцете и краката.

Дойде ред и на последното голямо състезание — в Токио. Тази публика винаги ме е карала да се чувствам по-лека, по-въздушна и едновременно с това по-мощна. Доволна съм, че спечелих и втората световна купа. Сега вече приемах победата като нещо, което ми се полага. Не казвах, че е късна. Още една — балканиадата в Риека… И си отивам. Това е. Когато и да си тръгна, все ще ми е мъчно.