Сега и завинаги
- Автор: Робертс Нора
- Серия: macgregor #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сега и завинаги». Краткое содержание книги:
Поздравът на Луиз Дитмайър бе малко сух, ала Ана не му обърна внимание, нито се засегна и продължи да бъбри с приятели. Неведнъж забеляза любопитни погледи, насочени към нея. Беше достатъчно да ги посреща спокойно. Това бе нейният отговор. Дори и не предполагаше, че самоувереността, както и естественото й поведение, допринасяха повече за потушаване на клюките, отколкото властта на Дениъл в обществото или името на родителите й.
Единствената сянка по време на вечерта дойде от страна на губернатора, който й зададе въпрос относно мнението на Дениъл за текстилната фабрика. Та как можеше да му отговори, когато дори не знаеше за какво става дума? Той никога не бе споменавал нищо и тя трябваше да изслуша оценката на губернатора за проекта, който щял да отвори нови работни места за стотици и да донесе добри печалби за щата. Добре, че успя да запази усмивката на лицето си и да импровизира безгрижно. Нямаше време дори да се ядоса, докато представяше губернатора и жена му на другите гости. Само лекичко завидя на губернаторшата, когато я чу, колко компетентно взема участие в разговорите и как добре е запозната с работата на съпруга си. Добре, че си имаше достатъчно ангажименти покрай вечерята, та успя да забрави за инцидента и да го скъта дълбоко в съзнанието си.
Всъщност, докато не дойдоха родителите й, Ана не почувства някакво особено неудобство. Когато те влязоха, пристъпи към баща си със затаен дъх.
— Радвам се, че дойдохте. — Надигна се на пръсти и го целуна по бузата, макар да не бе сигурна в реакцията му.
— Изглеждаш добре — каза баща й не много студено, но тя почувства резервираността му.
— И ти. Здравей мамо! — Ана докосна бузата и на майка си и се усмихна при окуражителното й стискане.
— Изглеждаш великолепно, Ана… — Майка й погледна бързо съпруга си. — Изглеждаш щастлива.
— Аз съм щастлива. Ще ви донеса нещо за пиене.
— Не се безпокой за нас. Имаш толкова много гости. А, тук е Пат Донахю! Ще отидем при тях. Не се тревожи.
— Добре. — Преди да се отдалечат, баща й хвана ръката й. — Ана… — Той явно се поколеба, като почувства, как ръката й замръзва в неговата. — Радвам се да те видя.
Това й беше достатъчно. Тя обви с ръце шията му.
— Ако дойда някой ден при теб в офиса, ще излезем ли заедно?
— Ще ми дадеш ли да карам колата ти?
— Може би — усмихна му се щастливо Ана.
Той премига и я погали по главата, както когато беше малка.
— Върви при гостите си.
Когато се обърна, Ана видя Дениъл да й се усмихва. Отиде при него.
— Изглеждаш още по-хубава — прошепна той.
— Какво става? — попита Майра, като застана до тях. — Домакинът и домакинята не бива да остават сами и да си гукат като влюбени гълъбчета. Дениъл, надявам се, че ще спасиш нашия губернатор от конгресмена преди да е загубил апетита си. Губернаторът, имам пред вид. — Дениъл промърмори нещо. — Ана, защо не отидем при Катлийн. Умирам от нетърпение да видя физиономията й, когато зърне обеците ти. Нали я знаеш колко е завистлива!
— Не се заяждай много, Майра — предупреди я Ана, докато си проправяха път сред гостите. — Не забравяй, че изтънченото коварство е по-отровно.
— Разбира се, скъпа. Ако по-често си пъхаше носа тук и там из нашето общество, щеше да се натъкнеш на удивителни примери. О, Катлийн, каква прекрасна рокля имаш!
Катлийн прекъсна хвалбите относно лятната си ваканция и изгледа Майра. Ана не бе съвсем сигурна, но й се стори, че Малоунови въздъхнаха с облекчение.
— Благодаря. Сигурно трябва да ти поднеса своите поздравления и най-добри пожелания. Не съм те виждала, откакто избягахте с Хърбърт в Мериленд.
— Така е. — Майра отпи от чашата си, като реши да не обръща внимание на заядливия тон и това не особено благосклонно описание на сватбата й. Човек не обръща внимание на завистта, когато е щастлив.
— Сигурно ще ни кажеш нещо за семейния живот, макар че подобен начин на сключване на брак ми изглежда доста прибързан.
— Всеки според предпочитанията си — отвърна Майра и си напомни, че това бе партито, което даваше най-добрата й приятелка. Иначе щеше да сръфа Катлийн както заслужаваше.
— Ами да! — кимна Катлийн. — Но е направо срамота с Хърбърт да се правите на отшелници, след като целия град говори за вашата сватба. И всички очакват голямо тържество.