Мисията Атлантида
- Автор: Гриниас Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Мисията Атлантида». Краткое содержание книги:
Вдигна ръце и погледна скришом към арабина, когото бе сритала. Той продължаваше да се въргаля в прахта. Зад нея застана друг арабин — този път афганистанец, доколкото можеше да прецени по акцента му. Натисна дулото на автомата си в нея и я ескортира до командващия си офицер — Джамил.
Той очевидно бе очарован от изпълнението й.
— Я да видим сега какво си имаме тук! — изрече самодоволно.
— Ще ви покажа — заяви Серена на арабски и заби лакът в лицето на афганистанеца зад нея. Той изкрещя и изпусна автомата си. Тя незабавно го вдигна и го насочи към ранения войник.
— Пуснете ме! — заповяда на Джамил, като подпря гърба на афганистанеца с неговия АК–47. — В противен случай ще убия вашия човек!
— Не можеш да убиеш и пеперуда, госпожичке! Джамил извади колт с перлена дръжка, прицели се в заложника на Серена и собственоръчно го застреля. Тя се ококори от изумление, докато гледаше как афганистанецът се свлича на земята и я превръща в идеална мишена за пистолета на Джамил.
— Веднага ни предай скиптъра на Озирис, иначе ще те убия!
— Вие знаете за скиптъра?!
— Застреляй я! — извика един от войниците на командира си.
— Не и докато не ми каже всичко, което знае! — ухили се Джамил.
Неочаквано вятърът се усили. Серена вдигна глава и видя, че над тях лети хеликоптер. Беше от френските модели, с които самата тя често бе летяла — Z–9А, и очевидно принадлежеше на хората от Антарктическата комисия, защото Джамил въобще не се притесни от появата му.
— Скиптърът! — повтори високо той.
— Скрила съм го на сигурно място — обади се накрая тя. — Елате с мен и ще ви го покажа!
Един от хората на Джамил обаче, който тъкмо тършуваше из раницата й, внезапно изкрещя радостно и извади оттам обелиска.
Джамил го пое от войника, разгледа го внимателно, после погледна към нея и се засмя.
— Съобщете на полковник Завас, че намерихме скиптъра на Озирис! — извика той.
25.
Застанал на върха на П4 в късния следобед, Конрад съзерцаваше от птичи поглед изгубения град. „Де да можеше татко да види всичко това!“ — каза си той, изправен при входа на външната шахта.
Градът се състоеше от концентрично разположени водни канали, обгръщащи центъра, докъдето поглед стига. Широки улици, от двете страни на които се издигаха храмове и павилиони, излизаха във всички посоки като лъчи от пирамидата. Тази архитектура му напомни за Улицата на мъртвите в Теотихуакан, Мексико, та дори и за Националния търговски център във Вашингтон.
Но най-удивителното от всичко, което се разгръщаше пред погледа на Конрад, бе бавното преместване и заковаване на място на разнообразните кръгове от павилиони. Да не би П4 да се върти, макар и бавно? Не можеше да се разбере. Очевидно строителите бяха изградили град, в който монументите сами заемаха съответните си позиции, вероятно посредством хидравличното налягане на водата, протичаща през многобройните му артерии.
Конрад се опита да запечата този неземен пейзаж в съзнанието си завинаги — така че каквото и да се случи, да не може никога да го забрави. Ала мащабите му не се поддаваха на това. В кратера, чиито стени се издигаха на три километра към небето, се простираха минимум двадесет квадратни километра град заедно с предградията. При това само част от града се беше разкрила на този етап. Конрад предположи, че онова, което в момента вижда, е само малка част от огромен мегаполис.
Изкушаваше се да се спусне обратно в шахтата, за да разкаже на Серена за откритието си. Но първо реши да направи снимки. Извади джобната си дигитална камера и я насочи към долината в краката си. Дори и да не успее да вземе нищо друго от този град, ще може да има най-малкото това — доказателство, че е първият човек след дванадесет хиляди години, който е зърнал най-ранната епоха на човечеството. А нищо чудно и да се окаже първият човек, зърнал една извънземна цивилизация. Може би своята собствена, ако се вярваше на генерала.
Разкритието на Йейтс повдигаше много повече проблеми, отколкото разрешаваше. И определено издигна стена между него и Серена. Забеляза неувереността в очите й, докато го съзерцаваше долу, когато бяха в звездната камера. Не беше сигурен дали тя има предвид произхода му или онова, което беше сторил. Изпитваше огромно чувство на вина, че тази негова вманиаченост струваше живота на единствения човек на този свят, който би могъл да му отговори на всички въпроси — баща му. И болката от тази вина отказваше да отшуми.