Тамплиерът магьосник
- Автор: Догерти Пол
- Серия: templars #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тамплиерът магьосник». Краткое содержание книги:
Убийството на Реймон, графа на Триполи, става повод за жестоко клане на мирни граждани. Едмънд дьо Пайен, потомък на основателя на тамплиерския орден, е изпратен да преговаря със Стареца от Планината, главатаря на асасините, които според мълвата са отговорни за убийството на графа. В непристъпното гнездо на асасините тамплиерът научава факти, които разтърсват душевния му мир — в самия орден на рицарите-храмовници се укриват вещици и магьосници, смъртта на граф Реймон вероятно е тяхно дело. Предводителят на вещерското сборище няма да се поколебае пред нищо, дори да си послужи с черна магия, за да отстрани всеки, застанал на пътя му — дори това да е самият крал.
Младият и чистосърдечен тамплиер тръгва по следите на магьосника, за да разгадае мрачните мистерии, които водят от Гроба Господен до Англия, разкъсвана от интриги и кръвопролитни битки за власт…
Джон се наведе през масата и напълни бокала на Едмънд. Проницателното му лице бе озарено от блесналите свещи. Замълча за малко, сякаш заслушан в смеха на Биатрис и дъщерите им в малката дневна на горния етаж. Дьо Пайен бързо огледа стаята — наредените ракли и сандъци, малкия огън в огнището, пъстрите стенни гоблени, полиците с калаените гърнета, окачени по стените с розова замазка, дебелите турски килими на пода. Много уютна стая, чиито покрити с рогови пластини прозорци бяха с плътно затворени капаци срещу студа, а грейките и медните мангали бяха добри защитници срещу хапещия нощен студ.
— О, да — продължи Джон. — Генуезецът, като чужденец, е бил забелязван, а появата му — внимателно наблюдавана. Лондон не е чак толкова необятен, че да не му обърнат внимание, а мълвата пътува от квартал на квартал.
— Какво говориш? — Дьо Пайен знаеше, че Джон се подготвя да изкаже обвинение. — Господарю Хейстанг — той вдигна чашата си в тост, — аз пътувам със спътниците си, но това не означава, че им се доверявам.
— Може и да бъркам, Едмънд, ала твоят генуезки приятел се измъква и вмъква в Храма като призрак. Понякога го виждат край кейовете, особено когато някой платноход или въоръжен кораб, обикновено венециански, е завършил тук дългото си и мъчително пътуване от Светите земи. Понякога са го зървали, потънал в разговор с един монах, цистериански монах.
— Цистерианец ли? — Дьо Пайен почеса брадичката си с палец. — Някой, дошъл от Палестина?
— По-вероятно от Нормандия. Вестите, които получих, гласят, че този монах може да се е промъкнал в Дувър и после да е продължил на север. Кажи сега, защо генуезецът се среща с такива хора? Някой му праща послания. Мислех, че знаеш.
Онази вечер Хейстанг накара Едмънд да се замисли не само за тайнствения Парменио, но и за целия злокобен свят, в който бе попаднал. Не можеше да наруши клетвата, която бе дал на великия магистър в стаята на съвета в Аскалон, и да разкрие цялата истина за мисията си в Англия, но пък можеше да опише ужасяващите убийства в Уолингфорд и Бери Сейнт Едмъндс. Джон се оказа проницателен наблюдател. От време на време го прекъсваше с някой въпрос, който издаваше, че той винаги бе подозирал участието на тамплиерите в тайни дела, въпреки че не го показваше явно. Хейстанг слушаше заинтригуван, докато Дьо Пайен описваше отравянията на Беосис, Юстъс, Нортхемптън и Мърдак. Щом тамплиерът свърши, Джон посочи тънка свещ от пчелен восък, горяща ярко в бакърен свещник.
— Когато бях малко момче, още дете, баща ми поставяше загадки в църквата ни по време на Великите пости. Слагаше дванайсет свещи пред разпятието — те представляваха апостолите. Единайсет от тях бяха от пчелен восък, а дванайсетата, представляваща предателя Иуда, беше неистинска. За необиграното око всяка от тях бе просто колонка от восък, но една криеше измама. Баща ми ме напътстваше как да откривам свещта Иуда.
— И ти намираше ли я?
— В края на краищата, да. Просто внимателно наблюдавах и разглеждах — малък недостатък в белотата, извивката на фитила… — Хейстанг вдигна чашата си. — Така е и с потомците на Каин, Едмънд. В този град съпруги отравят мъжете си, съпрузи убиват съперници, ако не на място, то ползвайки много вещина и измами. Те се крият зад заблуди и преструвки. Организират злополуки, които прикриват истинско, отвратително убийство. Същото е и с тези смъртни случаи. Запитай се какво е станало в действителност. Наистина ли Беосис е изпил отровата по време на вечерята? А — Джон се усмихна, — виждам, че вече имаш подозрения за това. Ами принцът? Ако каната с вино не е била отровена, какво тогава? Чашите? А нападенията срещу теб в гората и в Куийнсхайт? Използвай ума си, Едмънд! Помисли. Кой е знаел къде отиваш? Бог не е искал да останеш глупав като вол.
Когато се върна в Храма, Дьо Пайен внимателно си припомни всичко, което се бе случило, изреждайки събитията, и в същото време се опитваше да потиска безпокойството си. Не смееше да се довери на никого. Всъщност Берингтън и сестра му често отсъстваха и пребиваваха в Уестминстър, докато Майеле бе провождан тук и там по разни дела. Ричард искаше да събере всички пари и ренти, дължими към съкровищницата на Ордена на Храма, а задачата на Филип бе да пътува до различни имения и да напомня на приставите за дълговете им и да настоява за незабавно плащане. В едно обаче Едмънд бе съгласен с Берингтън и Майеле. Двама сержанти бяха убити в Куийнсхайт, а останалите бяха нужни другаде, затова Берингтън нае група наемници, калени ветерани, които да служат като закрилници на Майеле.