Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
Тутакси тропането се засили в знак на насърчение, сетне престана. Габриел опря разтрепераните си пръсти връз покривката и несигурно се усмихна на всички. Погледът му срещна цял ред извърнати към него лица и той вдигна очи към полилея. Пианото в гостната свиреше валс и той дочуваше как роклите на жените леко докосват вратата. Може би по кея, вън на снега, имаше хора, загледани нагоре към светналите прозорци и заслушани във валса. Там въздухът беше чист. В далечината се разстилаше паркът с натежали от сняг дървета. Паметникът на Уелингтън бе надянал снежна гугла, която блещукаше на запад, над бялото поле.
Той започна:
— Дами и господа. На мен се падна тази вечер, както и в миналите години, да изпълня едно приятно задължение, задължение, за което, боя се, ораторските ми дарби са съвършено недостатъчни.
— Напротив, напротив! — възкликна Браун.
— Но тъй или иначе, мога само да ви замоля и тази вечер заради доброто желание да простите недоброто изпълнение и ме дарите с вниманието си за няколко минути, докато се опитвам да дам словесен израз на чувствата, които ме вълнуват в тоя миг.
Дами и господа, не за пръв път се събираме под този гостоприемен покрив, край тази гостоприемна трапеза. Не за пръв път биваме щастливите избраници — или може би ще е по-добре да кажа жертви — на гостолюбивия порив на три известни нам дами.
Той описа с ръка окръжност и млъкна. Някои се засмяха, други само се усмихнаха на леля Кейт, на леля Джулия и на Мери Джейн, до една изчервили се от удоволствие. Габриел продължи по-смело:
— С всяка измината година аз все по-дълбоко се убеждавам, че никоя традиция не прави такава голяма чест на страната ни и не заслужава да бъде по-ревниво пазена от гостоприемството ни. Доколкото мога да съдя от личния си опит, а аз съм бил тук и там, ирландското гостоприемство е единствено по рода си в нашия съвременен свят. Някои може би ще кажат, че у нас това е по-скоро слабост, нежели нещо, с което можем да се хвалим. Но дори да е така, според мен това е царствена слабост, слабост, която, надявам се, още дълго ще вирее между нас. В едно поне съм убеден. Докато тоя покрив подслонява споменатите добри дами — и аз от все сърце желая да ни посрещат така още много, много дълги години, — традицията на истинското, топло, изискано ирландско гостоприемство, която сме наследили от дедите, за да завещаем на потомците, ще пребъде между нас.
Одобрителен шепот обиколи масата. Габриел се сети, че госпожица Айвърс не присъства и че си бе отишла доста невежливо; и продължи с още по-голяма увереност:
— Дами и господа. Сред нас расте ново поколение, поколение, вдъхновено от нови идеи и нови принципи. То приема тия нови идеи сериозно и с ентусиазъм и неговият ентусиазъм, дори когато бива погрешно насочен, е, струва ми се, в общи линии чистосърдечен. Но ние живеем в скептична и ако ми бъде позволено да употребя израза, в измъчвана от мисли епоха и аз се боя понякога, че това ново поколение, образовано и дори свръхобразовано, не ще притежава човеколюбието, гостолюбието и жизнелюбието, присъщи на едно по-старо време. Като слушах тая вечер имената на знаменитите певци от миналото, взе да ми се струва — и трябва да призная, — че днес ние живеем в по-ограничена епоха. Онези дни без преувеличение биха могли да бъдат наречени пълнокръвни и ако те са безвъзвратно отминали, нека поне да се надяваме, че на празници като днешния ще продължаваме да говорим за тях с любов и гордост и дълбоко в душата си ще тачим паметта на ония мъртви и отминали велики люде, чиято слава светът не би могъл драговолно да остави в забвение.129
— Браво! Браво! — провикна се Браун.
— И все пак — продължи Габриел с по-мек тон — на празници като днешния в паметта ни винаги се връщат и по-тъжни мисли, мисли за миналото, за младите, за промените, за скъпи нам лица, които вече ги няма и ни липсват тая вечер. Нашите пътеки в живота са осеяни с много такива тъжни спомени, но ако винаги се предаваме на скръб по тях, не бихме имали сили все тъй смело да вършим работата си сред живите. С тях ни свързват задължения и чувства, които изискват, и то основателно изискват, най-усърдно да се трудим за тяхното осъществяване.
129
Цитат от Милтън.