Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Вдигнах дясната си китка към устата си, разкъсах вената и я долепих до устните й. Тя не трепна, когато кръвта се разля по езика й.
— Майко, пий! — призовах я неистово и притиснах ръката си към устните й, ала някаква промяна вече бе започнала да настъпва.
Устните й потръпнаха, устата й се прилепи към мен и болката ме шибна като камшик и внезапно улови в примка сърцето ми.
Тялото й се издължи и напрегна, щом преглътна първото бликване, лявата й ръка се вдигна и се вкопчи в китката ми. И болката се усилваше все повече и повече, и накрая едва сдържах вика си. Виждах я, сякаш беше разтопен метал, който течеше по кръвоносните ми съдове, разтичаше се по всяко мое сухожилие и крайник. Ала това бе единствено тя — тя притегляше, изсмукваше, изцеждаше от мен кръвта, която бях поел от нея. Вече стоеше на крака, едва-едва опряла глава на гърдите ми. И полека ме обзе вцепенение, и всмукванията прогаряха вцепенението, и сърцето ми туптеше гръмовно, и подхранваше болката, както подхранваше и нейната жажда с всеки удар.
Тя всмукваше все по-силно и по-силно, и все по-бързо, и аз усетих как хватката й се стяга, а тялото й крепне. Искаше ми се да я отблъсна, ала нямаше да го сторя, и когато краката ми се подгънаха, тя ме задържа и вдигна. Клатушках се и стаята се люлееше, ала тя продължи, и от мястото, където бях, във всички посоки се ширна безпределна тишина, а после, неволно и несъзнателно, аз я отблъснах назад.
Тя залитна и застана до прозореца, прилепила дългите си пръсти върху отворената си уста. И преди да се обърна и да рухна в близкото кресло, за миг се взрях в бялото й лице и в тялото й, което видимо крепнеше под тънката ципа на синята тафта, а очите й бяха като две кристални кълба, които събираха светлината.
Мисля, че в този миг промълвих „Майко“ като някой глупав смъртен, и затворих очи.
2
Седях в креслото. Сякаш бях спал цяла вечност, ала не бях и мигнал. Бях отново у дома, в къщата на баща ми.
Огледах се за машата за огъня, за кучетата ми и да проверя дали е останало вино, и тогава видях златните драперии на прозорците и очертанията на задната стена на катедралата „Света Богородица“ на фона на вечерните звезди, и видях и нея.
Ние бяхме в Париж. И щяхме да живеем вечно.
Тя държеше нещо в ръце. Още един свещник. Огниво. Имаше много изправена стойка и движенията й бяха бързи. Тя припали огнивото и докосна с искрата свещите, една по една. Пламъчетата затрепкаха, цветята, изрисувани по стените, се издигнаха към тавана, а танцьорките по него се размърдаха за миг и отново замряха в кръг.
Тя стоеше пред мен, свещникът — вдясно от нея. И лицето й бе бяло и идеално гладко. Тъмните сенки под очите й бяха изчезнали, всъщност всяко петънце и недостатък бяха изчезнали от кожата й, въпреки че какви са били тези недостатъци, аз не мога да ви кажа. Сега тя бе съвършена.
И бръчките от възрастта бяха намалели и странно врязани още по-дълбоко — имаше мънички бръчици от смях в ъгъла на всяко око, и по една мъничка рязка от двете страни на устата. Върху всеки клепач бе останала едва забележима гънка от плът, подчертаваща симетрията на лицето й и впечатлението за триъгълници по нейното лице, а устните й бяха обагрени в най-мекия нюанс на розовото. Тя изглеждаше крехка, както диамантът може да изглежда крехък, когато го дебне светлината.
Затворих очи и пак ги отворих, и видях, че това не е заблуда — не повече, отколкото нейното мълчание бе заблуда.
И видях, че тялото й е претърпяло още по-фундаментални промени. Тя отново притежаваше закръглеността на младата женственост, гърдите, които болестта бе изсушила. Те издуваха тъмната тафта на корсета й, бледорозовата отсянка на кожата й бе толкова нежна, че можеше да е и отразена светлина. Ала косата й бе още по-изумителна, защото сякаш беше жива. Бе се наляла с толкова много цвят, че сякаш самата коса се извиваше, милиарди тънки нишки помръдваха около безупречното бяло лице и шията й.
Раните по гърлото й заздравяваха.
Сега не оставаше нищо, освен последната проява на смелост. Да погледнеш в очите й.
Да погледнеш с тези вампирски очи друго същество като теб самия за първи път, откакто Магнус скочи в огъня.
Сигурно съм издал някакъв звук, защото тя откликна почти незабележимо, все едно го бе чула. Габриел — това бе единственото име, с което бих могъл да я наричам сега.