Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
— Помисли малко — посъветва ме Хефест. — Отложи решението за сутринта. Утрото е по-мъдро от вечерта.
— А Дедал ще ни помогне ли? — попитах. — Ако даде на Люк средството да се ориентира в Лабиринта, с нас е свършено. Сънувах… сънувах, че Дедал убива племенника си. Беше огорчен, поддаде се на гнева и…
— Да си гениален изобретател не е лесно — прекъсна ме богът. — Винаги си сам. Неразбран от околните. Лесно е да паднеш в плен на злобата, да допуснеш ужасни грешки. С хората се работи много по-трудно, отколкото с машините. И когато един човек се счупи, няма как да бъде поправен.
Той обърса последните капчици пепси от гащеризона си.
— В началото Дедал се стремеше да постъпва правилно. Съжали се над Ариадна и Тезей и им помогна. Искаше да им направи добро. И то провали целия му живот. Това справедливо ли е според теб? — Богът сви рамене. — Не знам дали Дедал ще ви помогне, но не съди за някого, преди да си влизал в ковачницата му и да си работил с чука му.
— Ще… ще се опитам.
Хефест стана.
— Сбогом, момко. Добре се справи, че прогони телхините. Няма да го забравя.
Думите му ми прозвучаха твърде прощални, сякаш се сбогуваше с мен завинаги. После богът се превърна в огнен стълб и пое обратно по езерото към външния свят.
В следващите няколко часа обикалях по брега. Когато най-накрая се върнах на моравата, към четири-пет сутринта, Калипсо още беше в окъпаната от лунна светлина градина. Сребристата лунна дантела сияеше и събуждаше багрите на околните червени, жълти и сини цветя.
— Заповяда ти да си тръгнеш, нали? — предположи Калипсо.
— Е, не точно. Даде ми възможност за избор.
Тя ме погледна в очите.
— Заклех се, че няма да ти предложа.
— Какво?
— Да останеш.
— Да остана… — повторих аз. — Завинаги?
— На този остров ще си безсмъртен — рече Калипсо тихо. — Няма да остарееш и да умреш. Можеш да оставиш битките на другите, Пърси Джаксън. Да избягаш от пророчеството.
Зяпах я смаяно.
— Просто ей така?
Тя кимна.
— Да, просто така.
— А… приятелите ми?
Калипсо се надигна и ме хвана за ръката. Обля ме топла вълна.
— Ти ме попита за моето проклятие, Пърси. Не исках да ти го казвам. Но истината е, че от време на време боговете ми изпращат по някой герой. Веднъж на хиляда години те позволяват на някого да доплува до бреговете ми, някой, който се нуждае от помощта ми. И докато се грижа за него, се сприятеляваме… Ала мойрите ми изпращат само герои, които…
Гласът и потрепери.
Стиснах ръката й.
— Какво? С какво те натъжих?
— Винаги ми изпращат герой, който не може да остане — прошепна тя. — Който не може да приеме предложението да бъде с мен. Герой, който… в когото няма как да не се влюбя.
Цареше тишина, само фонтаните бълбукаха и вълните тихо се плискаха в брега. В първи миг не осъзнах какво точно означаваха думите й, а след това възкликнах:
— Влюбена си в мен?
— Само ако можеше да се видиш — усмихна се тя, но от очите й продължаваха да се ронят сълзи. — В теб, разбира се, в кого другиго!
— Затова ли се отдръпваше през цялото време?
— Опитвах се. Но не можех да се спра. О, колко са жестоки мойрите! Изпратиха те при мен, храбрецо, макар да знаеха, че ще разбиеш сърцето ми.
— Но… аз… аз съм си просто аз.
— И това е достатъчно — отвърна Калипсо. — Бях си обещала да не говоря за това. Да те пусна да си тръгнеш, без дори да ти предложа да останеш. Но не мога да го направя. Сигурно мойрите и това са предвидили. Остани при мен, Пърси. Страхувам се, че това е единственият начин да ми помогнеш.
Взрях се в хоризонта. Първите лъчи на зората обагряха небето в алено. Можех да остана тук завинаги, да изчезна от лицето на земята. Да живея с Калипсо и невидимите прислужници, готови да изпълнят всяко мое желание. Да садим цветя, да разговаряме с птиците и да се разхождаме на брега под звездите. Без войни. Без пророчества. Без избори.
— Не мога — рекох.
Тя тъжно сведе глава.
— Не искам да те нараня — продължих, — но приятелите ми имат нужда от мен. Сега вече знам как мога да им помогна. Трябва да се върна.
Калипсо отскубна стрък лунна дантела. Блясъкът на цвета бързо избледняваше на първите лъчи на слънцето. „Утрото е по-мъдро от вечерта“ — беше казал Хефест. Калипсо пъхна цветето в джоба на ризата ми. Изправи се на пръсти и ме целуна по челото — сякаш като благословия.