Неуговорени срещи [сборник]

„Ще мина, ще мина — мислеше си Редрик. — Не ми е за първи път, цял живот е било така: сам в мръсотията, а над главата ми мълнии и никога не е било другояче… И откъде се взе тука тази мръсотия? Толкова мръсотия… да се побъркаш колко мръсотия се е събрала на едно място, на целия свят мръсотията е тука… Заради Лешояда е — помисли си той с ярост. — Лешояда е минал оттука и това е останало след него… Очилатия паднал отляво, Пудела паднал отдясно и всичко това — за да може Лешояда да премине между тях и да остави след себе си цялата тази мръсотия… Така ти се пада — каза си той. — Който ходи по петите на Лешояда, той винаги яде лайна. Навсякъде е така. Те, Лешоядите, са твърде много, затова и за тебе не е останало нито едно чисто място, всичко е сплескано… Нънан, глупакът, ми вика: Ти, вика, Рижи, си нарушител на равновесието, разрушител на реда; на тебе, вика, Рижи, при всеки режим ти е зле и при лошия ти е зле и при добрия ти е зле, — заради такива като тебе на земята никога няма да пребъде царството небесно… Че какво разбираш ти от това, дебелако? Да не би някога да съм виждал добър режим? Да не би ти някога да си ме виждал при добър режим? Та през целия си живот аз виждам само как умират Кириловци и Очилати, а Лешоядите пропълзяват между техните трупове, по техните трупове като червеи и мърсят, и мърсят, и мърсят…“

Той се подхлъзна на катурналия се под краката му камък, потъна целият, изплува, видя съвсем близо до себе си изкривеното лице на Артър с облещени очи и внезапно за миг изстина: стори му се, че е объркал посоката. Не беше сбъркал. Тутакси разбра, че трябва да вървят ей нататък, където от помията стърчеше върхът на камък, разбра, макар че освен този връх нищо не се виждаше в жълтата мъгла.

— Стой! — закрещя. — Давай вдясно! Вдясно от камъка!

Отново не чу гласа си и тогава настигна Артър, хвана го за рамото и взе да му показва с ръка: мини вдясно от камъка и дръж главата си по-ниско. „Ще ми платите за това“ — помисли си той. При камъка Артър се гмурна, начаса мълния с трясък се удари в черния връх и полетяха само нажежени парченца. „Ще ми платите за това — повтаряше той, като се потопи целият и с всичка сила заработи с ръце и крака. В ушите му отекна ударът на следващата мълния. — Душата ви ще извадя за това — и бегло си помисли: — За кого говоря? Не знам. Но някой трябва да плати за това, някой ще ми плати за това! Почакайте, нека само се добера до кълбото, дайте ми да се добера до кълбото, аз не съм ви Лешояда, аз ще ви държа сметка, както си знам…“

Излязоха на сухо, на вече нажежения от слънцето каменен трошляк, оглушени, с разголени души, олюляващи се и държащи се един за друг да не паднат. Редрик видя олющения автофургон, седнал на осите си и смътно си спомни, че тук, край този фургон, могат да отдъхнат на сянка. Промъкнаха се в сянката. Артър легна по гръб и вяло взе да разкопчава якето си, а Редрик се облегна с раницата във фургона, изтри криво-ляво длани в трошляка и бръкна в пазвата си.