Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Там е бедата обаче, че те не са индианци! — отбеляза Мън.
— Слушай какво ще ти кажа, Пърс! Мога да се бия не по-зле от когото и да било, мога да оставя и друг да дава заповеди, но каже ли ми се веднъж „Тъпчи и сечи!“, ще тъпча и ще сека! А сега заповедта е точно такава. Не вярвам някой да си е мислил, че нашата работа ще е като излет на неделното училище с пай и плацикания в реката. Недей така, голямо момче си! — И толкова силно го плесна по гърба, че кожата го припари. — Горе главата!
В този момент се появи доктор Макдоналд и се присъедини към тях под дъбовете до коневръза.
— Докторе — побърза да го осведоми веднага Крисчън, — тъкмо разправях на Пърс, че според мен идеята ви се приема много добре.
— Така е, сър — кимна Макдоналд. — Така е. Да попривикнат, тъй да се каже. Тая работа изведнъж не става — после се обърна към Мън, взря се в лицето му и попита: — Нали така, мистър Мън?
— Да, предполагам — отвърна запитаният, но всъщност изобщо не го слушаше.
Същата нощ петнайсетина мъже, живеещи в различни краища, щяха да бъдат заставени собственоръчно да унищожат разсада си. За целта беше предвидено отредите да действат по двойки.
— След време, когато го разказват, ония ще станат не петнайсет, а много повече — отбеляза Крисчън. — Ако, разбира се, изобщо някой отвори дума за това.
Седемнайсети отряд трябваше да се обедини с осемнайсети. Щяха да се съберат на някакъв запуснат бивак оттатък нивата на мистър Томас Соръл, десетникът на осемнайсети отряд, и да продължат на североизток по пътя за воденицата на Мъри, докато стигнат покрития дървен мост. Там щеше да ги чака водач.
Надвечер заваля ситен пролетен дъждец, който престана малко след мръкване. Облаците се разкъсаха и разсеяха, а звездното небе навред, с изключение на хоризонта, където все още се стелеше ниска мъгла, изглеждаше чисто като изпрано. Тук-там по пътя проблясваха мокри листа, уловили искрица от тази далечна светлина.
— Време му е вече — обади се някой.
— Да — потвърди друг. — Още малко и ще садим. Понакваси ли до десетина дни, аз моя го изкарвам.
— Някои обаче няма да могат — подметна първият.
Но докато напредваха към покрития мост, общо взето, не разговаряха. Не яздеха вкупом, а се точеха по двама-по трима на почти цяла миля. Соръл яздеше начело, а Мън — с последната група. По пътя не срещнаха никого.
Когато след това четеше във вестника за злодеянията, в които бе участвал и самият той, Пърси Мън почти винаги изпитваше чувството, че научава нещо, което изобщо не го засяга, нещо, случило се много отдавна. Описано черно на бяло, извършеното му се струваше безсмислено и невярно представено, защото си спомняше например как минавайки покрай него, някой беше подхвърлил: „Време му е вече“, и това правеше всичко далеч по-различно от вестникарското описание. Беше деяние, извършено от хора в името на тяхната плът и кръв, на глада им, на гордостта и надеждите, на цялото им същество. А във вестника нещата изглеждаха съвсем други. Долавяше същата неубедителност и тогава, когато четеше разказа на някой от потърпевшите.
Около два часа заранта, а може и два и половина да беше, ме събуди шум. В това време жена ми каза, че навън имало някой. Метнах нещо на гърба си, приближих се до вратата и попитах кой е. Отвърнаха, че искали да ползват телефона, и аз отворих. На верандата стояха двама и единият ми рече: „Сър, всяка съпротива е безполезна“, или нещо подобно. А от сянката видях да излизат и други. Доколкото забелязах, комай бели качулки носеха…
Не беше така, защото Мън много добре си спомняше прежълтялото от уплаха лице на човека, показал се на вратата, сънения глас на жената, питаща кой е дошъл, отговора на мъжа й, че няма нищо страшно, а после и пронизителния й писък: „Том! Том, не отивай с тия! Чуваш ли!?“ Вероятно бе погледнала през прозореца и беше видяла събралите се на двора мъже.
Дори и когато чуеше някой сам да разправя какво му се е случило, струваше му се, че оня дърдори за нещо, което изобщо не го засяга.
— Да, събудиха ме — обясняваше човекът — и ми казаха, че искат да говорят с мен, а аз, като ги зърнах колцина са, отвърнах колкото се може по-любезно: „Ама с удоволствие, иска ли питане!“ Но и те бяха много любезни. Казаха дори, че чували какъв добряк съм бил, че и работлив отгоре на това, упорит и че за всичко ме бивало. А аз им рекох: „Вижте какво, господа…“
— Питам се кой ли ще е този, дето им го е казал? — подхвърли един от присъстващите в бръснарницата и намигна на останалите. — Според мен тия слухове са, Както се казва, безкрайно преувеличени.