Убийството на художника

Филип седеше на обичайното си място до Матю. Чинията му бе празна, всички равиоли -погълнати, а сосът - отопен с хляб. Сюзън се запита дали да не размени недокоснатата си вечеря с празната му чиния, но някаква невидима преграда спря ръката й. Погледна Филип. Синът й беше със слушалки на уши и затворени очи; устните му бяха свити с дързост, която бе възприел през последните шест месеца. Реши, че споразумението отпада. Нещо й подсказа, че всъщност не харесва сина си. Обичаше го. Най-вероятно. Но дали го харесваше?

През последните няколко месеца тя и Матю често се разправяха с Филип и го караха да свали слушалките от ушите си. Матю - на английски, Сюзън - на майчиния си френски. Филип бе израснал в двуезична среда, с две култури, но беше еднакво глух и към двата езика.

- Ние сме семейство - каза му веднъж Матю - и не сме канили на вечеря „Ен Синк“-.

- Кой? - изсумтя Филип. - Това е Еминем. - Като че ли имаше значение. После изгледа баща си с поглед, който не бе изпълнен с гняв или сприхавост, а просто с пренебрежение. Сякаш Матю беше... какво? Не хладилника във всеки случай. Филип се разбираше отлично с хладилника, леглото, телевизора и компютъра си. Не, той гледаше на баща си като на „Ен Синк“. Отживелица. Боклук. Кръгла нула.

Накрая всичко приключваше със сваляне на слушалките в замяна на храна. Но тази вечер беше различно. Тази вечер и двамата му родители бяха щастливи, че Филип е със слушалки на уши, а мислите му витаеха някъде далеч. Беше се нахвърлил върху вечерята си с такава ненаситност, сякаш тази помия е най-добрата храна, която някога е вкусвал. Сюзън дори се подразни от поведението му. Всяка вечер полагаше усилия да приготвя хубава вечеря за семейството си. Днес обаче успя само да отвори две консерви от аварийния им запас и да ги стопли. А Филип се нахвърли като вълк на храната, все едно беше страхотен деликатес. Загледа се в сина си и се запита дали не го е направил нарочно - за да я оскърби.

Матю се приведе над чинията си и продължи да намества внимателно пътечката от равиоли.

Какво би станало, ако не оправи тази сложна конструкция? Вселената ще избухне в адски огън, а той ще види ужасната смърт на цялото си семейство, мигове преди да умре в агония. Колко много зависело от порция равиоли...

Вдигна очи и улови погледа на съпругата си, която бе като хипнотизирана от прецизността на движенията му. Внезапно в паметта му изплува цитат: „... затънал в блатото на неумолима десетична дроб“. Харесваше го открай време, още от мига, когато го прочете в една от книгите на госпожица Нийл. Беше от едно произведение на Одън-. Възрастната жена го бе накарала да го прочете - нали открай време си беше влюбена в Одън. Харесваше дори тази недодялана и странна негова творба. И я разбираше. Матю се бе насилил да я изчете цялата само от уважение към госпожица Нийл. Но иначе хич не му допадна. С изключение на онзи стих. Не можеше да си обясни с какво толкова го бе впечатлил сред безбройните други стихове в тази дълга творба. Не знаеше дори какво означава. До този момент. Когато самият той се оказа в подобно положение - „затънал в блатото“. Ето в какво се бе превърнал животът му. Вдигнеше ли очи, щеше да се изправи пред катастрофа. А не беше готов за нея.