Сексът и комунизмът 2

Едва спазваше относително приличие, живеейки върху вулкан вкъщи. Не я интересуваше кога се прибира. Беше влязла в открита война с Колев и майка си, подобна на тази, в която живееше с родителите си, преди да срещне Тенев и да забременее. Не чувстваше нищо, освен бързо изгарящо желание към обекта на момента, правеше луд, ненаситен секс за известно време, след което желанието й изчезваше така внезапно, както се беше появило, оставяйки след себе си момчета с разбити сърца. Нищо обаче не беше едностранно. И нейното сърце биваше разбито от онези, които не й се даваха. Имаше и такива, които не се подлъгваха по съблазънта, която хвърляше върху тях като рибарска мрежа. Бяха достатъчно опитни, за да разберат, че щяха да послужат за храна за незадоволяем апетит, а и не искаха да се обвързват с нея, защото имаше дете.

Това беше нещо ново за Лола. Много мъже вече гледаха на нея като на предмет втора ръка, носена дреха, четена книга, нещо употребявано - само заради това, че имаше дете, което нямаше баща. Бяха жестоки. Правеха секс с нея и не разговаряха, не ги интересуваха проблемите й, не виждаха отчаянието й, нито нуждата й от любов. Въпреки сексапила, интелигентността й, западните дрехи, по-големите възможности, тя беше похабена, несвободна, не беше момиче, а някакво необуздано, нестабилно същество с дете, прикачено за него.

Сърцето й се раздробяваше на все по-малки парчета и не беше сигурна дали някога отново би могло да бъде цяло. Болеше ужасно. И единственото, което помагаше срещу болката, беше алкохолът. Започна отново да пие, с ясната цел да се напива. И като пияницата от „Малкият принц“ искаше да забрави защо пие. Едва ставаше сутрин, за да даде на сина си да закуси, после бавачката бързо го приготвяше за разходка и след като апартаментът се опразнеше и се възцареше тишина и спокойствие, Лола лягаше обратно да спи.

Стефан растеше обграден с любов, но не от майка си. Когато беше около него, Лола не беше на себе си. Привечер се появяваше за малко, пак го хранеше, слагаше го евентуално да спи и след това пак изчезваше. Мразеше се, ненавиждаше се от сърце, защото знаеше, че всичко това е грешно, лошо, безотговорно, и въпреки това продължаваше да отсъства от живота му.

Колев и Маруся бяха влюбени във внука си. Той растеше красиво и умно детенце, което обожаваше дядо му да му разказва истории за различните предмети по библиотеките и шкафовете. Лола гледаше любовта между двамата и сърцето я болеше от безпомощност. Не можеше да повярва, че детето й гушкаше и целуваше Колев, смееше се сладко на закачките му, тичаше с грейнало личице да го прегърне, когато се връщаше от работа. Не нейния баща, а този, който се беше инфилтрирал в семейството й като агресивна бактерия. След първоначалното примирение, безсилието й все повече я подлудяваше.

Изпрати на баща си снимка на Стефчо. Той трябваше да знае, че има внук, че този внук е негов, а не на Колев, след което дълго не получи писмо. Дали не й пишеше, защото беше тъжен, че внукът му нарича някого другиго „дядо“, или Колев се беше ядосал, че Лола изпраща снимка на „внука му“, и не беше допуснал писмата да стигнат до нея, нямаше как да разбере.