Кървава роза [bg]

Извиках, когато нов пристъп на болка стисна главата ми.

— Кала! — Баща ми пристъпи към мен, ала ръката на майка ми се стрелна напред и той се закова на място. Тя се изправи и тръгна към мен.

Но защо се движеше толкова бавно?

При всяка стъпка очертанията й отново се размазваха. Главата ми туптеше толкова силно, че трябваше да затворя очи. Не можех да се съсредоточа върху нея, докато тя се приближаваше.

Матракът изскърца, когато тя се настани до мен. Ръцете й се докоснаха до слепоочията ми и болката отстъпи на нов прилив на блаженство.

— Ето — изгука тя. — Така е много по-добре, нали?

Кимнах, ала все още изпитвах желание да заплача. Имаше нещо, което исках да й кажа, нещо страшно важно, което майка ми трябваше да знае.

Опрях глава на рамото й.

— Съжалявам.

Но и сама не знаех защо се извинявам.

Тя поглади косата ми. Миризмата й нахлу в ноздрите ми — острата миризма на пергамент и червено вино. Отдръпнах се и се взрях в нея.

— По-добре ли се чувстваш?

Вдишах дълбоко, оставяйки мириса да се задържи. Мирис, който не принадлежеше на Наоми Тор. Майка ми винаги ухаеше на гардении и папрат.

Онова, което усещах сега — стари, плътни миризми, смесващи се в упоителен парфюм — също ми беше познато, но принадлежеше другиму.

— Лумин — прошепнах.

В мига, в който изрекох името на господарката си, магията й се развали.

Въздухът около мен запращя, пръскайки се на парчета пред очите ми. Майка ми беше изчезнала. Вместо нея до мен седеше Лумин Найтшейд. Баща ми стоеше безмълвно в другия край на стаята, а в очите му гореше страх.

Шокът ме прикова към леглото, докато илюзията се разпадаше. Тръпки пробягаха по тялото ми, разтърсвано от хлипове.

Лумин въздъхна и опъна тъмното сако на костюма си от „Шанел“.

— Това не е никак красиво, Кала.

— Ти, кучко! — изръмжах аз и зъбите ми се изостриха. Тъкмо се канех да се нахвърля върху нея, когато баща ми изкрещя:

— Кала, недей! — Заповедта, дошла от алфата на Найтшейд, все още бе достатъчна, за да ме накара да спра.

Очите му срещнаха моите и ги накараха да погледнат към дрешника. През открехнатата врата видях как нещо се движи вътре. Сенки, гъсти като катран, се полюшваха в мрака. Призрак.

Стомахът ми се сви на възел, когато си спомних как призракът ме поглъща. Вълна от болка се разби в тялото ми и едва не ме изпрати в безсъзнание.

Лумин се усмихна.

— Хайде, Кала, наистина ли очакваше, че просто ще оголя гърло, за да можеш да забиеш зъби в него? — Тя ме потупа по ръката. — Би трябвало да ме познаваш по-добре.

Отскубнах пръстите си от нейните. Макар и да не можех да я нападна, нямаше да й правя мили очи.

— Махни се от мен.