История на света в 10½ глави [bg]

Училището беше основано от дядото, който още живееше тук. Макар да бе на около осемдесет и пет години, той едва отскоро бе изваден от списъка на преподавателите от някой по-сръчен мой предшественик. От време на време го виждахме да обикаля из къщата в кремавото си ленено сако и колежанската си вратовръзка — той би държал да знаете, че е завършил в Кеймбридж, „Гонвил и Каюс“, — и каскет (у дома каскетът беше нещо обикновено; тук той изглеждаше помпозно и вероятно означаваше, че някога си ходил на лов с хрътки). Старецът все търсеше „своя клас“, но никога не го намираше и говореше за „лабораторията“, която не беше нищо повече от задна кухня с газов котлон и течаща вода. През топлите следобеди той седеше пред входната врата с преносим радиоапарат „Робъртс“ (както научих, изцяло дървената конструкция давала по-добро качество на звука от онези пластмасови или метални апарати, на които се възхищавах) и слушаше коментарите на мачове по крикет. Казваше се Лорънс Бийсли.

Като изключим прадядо ми, той беше най-старият човек, когото бях виждал. Възрастта и общественото му положение събуждаха у мен обичайната смесица от страхопочитание и наглост. Старческата му разпуснатост — отдавнашните лекета по дрехите, висящата от брадичката му белезникава като белтък слюнка — събуждаха у мен младежки гняв срещу живота и неговото неизбежно западане; чувство, което плавно прерасна в омраза към човека, изпаднал в това състояние. Дъщеря му го хранеше с детски консерви, което отново потвърждаваше за мен мрачната ирония на съществуването и показваше колко достоен за презрение е този старец. Аз му съобщавах измислени резултати от крикет. „84 при 2, мистър Бийсли“ подвиквах аз, докато той дремеше на слънцето под високата глициния. „Уест Индис 790 при обявени три“ — настоявах аз, докато му носех подноса с детското пюре. Съобщавах му резултати от мачове, които никога не бяха играни, измислени резултати, невъзможни резултати. Той кимваше в отговор и аз се измъквах, като се кисках на дребната си жестокост, доволен от факта, че не съм такова добро момче, за каквото ме мислеше той.