Гордост [bg]

Излизаме. Навън въобще не е студено. Много по-студено беше на тръгване от Стоунхърст Хилс; тогава вече наистина се усещаше, че наближава Хелоуин, но тук е приятно. Въздухът е мек, като че ли пълен с вода, ама топла.

И щом излизаме, татко веднага ни купува още дъвчащи бонбони. Вече сме наясно кой какви харесва и той взима на всекиго от любимите му. Мама е хванала татко под ръка и с цялата си тежест се е облегнала на него. Също както се държат някои от нашите гимназисти, като слизат от училищния автобус. Приятно ми е да ги гледам в такова настроение; може би те често се притискат така, но преди никога не ми е правило впечатление. Татко е все на работа или пък е уморен, а мама е все разтревожена, все заета с къщата, така че не им остава много време да бъдат заедно като човек с човек.

Минаваме край въртележката и ние с Лоръл им показваме животните, на които сме се возили. Сега вече са се насъбрали хора и всички животни от външната редица са заети. Спираме се да погледаме и изброяваме само петнайсет завъртания, преди да ги свалят, а ние с Лоръл се возихме най-малко трийсет обиколки, а може би и повече.

— Деца, искате ли да се повозите?

Поглеждам към Лоръл, тя тръсва отрицателно глава и сочи към дъсчената алея край морето. И двамата се подсмихваме.

— Татко, там, по-надолу има и друга въртележка, на която не сме се возили. Нека там да отидем.

— Добре, деца, както кажете.

Продължаваме нататък. Във въздуха се носят миризми, все хубави. Това са миризмите от будките, в които продават бонбони, пуканки, хотдог и карамел лакта, но и още нещо — миризма на океан, на пясък и на дъските от морската алея. Всичките са се слели в едно.

Вече приближаваме „Стената на смъртта“ и аз чувам пърпоренето на загряващите мотоциклети и, не щеш ли, истински лъвски рев. Поглеждам към татко. Той ме погалва по главата.

— Дики, признавам, че това звучи величаво. Трябва да видим такова ли е наистина.

Завързваме крачка. Около малката платформа са се насъбрали хора. Тъкмо пристигаме и ето, по-възрастният от двамата мъже се е качил върху мотоциклета си, стои изправен на седалката с разперени ръце, за да пази равновесие. По-младият е седнал на своя мотоциклет и си чисти зъбите с нокътя на кутрето. Момичето, което ги представя, казва, че това е „най-сензационният акробатически номер“. Мама ни дръпва да не отиваме много близо, страх я е, че мъжът може да падне, или пък мотоциклетът му да излети в публиката; по въпреки това ние се приближаваме. Виждам, че и на татко му харесва, не само на нас с Лоръл.