Анн от дома на мечтите
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефка Хрусанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от дома на мечтите». Краткое содержание книги:
— Няма да се омъжвам за най-добрия мъж на света — отвърна госпожица Корнелия. — Маршал Елиът далеч не е най-добрият.
— Ще се омъжите за Маршал Елиът? — възкликна Анн, като си възвърна способността да говори след този втори удар.
— Да. Можех да го направя по всяко време през тези двайсет години, само ако си бях помръднала пръста. Но нима предполагате, че бих застанала пред олтара с такъв скитник?
— Много се радваме и ти желаем цялото щастие на света — каза Анн, много банално и не на място, както се чувстваше. Не беше подготвена за такъв случай. Никога не си беше представяла, че ще отправя брачни благопожелания на госпожица Корнелия.
— Благодаря, зная, че се радвате — каза госпожица Корнелия. — Вие сте първите сред моите приятели, които го научават.
— Толкова ни е мъчно, че ще ви загубим, скъпа госпожице Корнелия — каза Анн, като започваше леко да се натъжава и да става сантиментална.
— О, няма да ме загубите — каза госпожица Корнелия без всякаква сантименталност. — Не смятате, че ще живея отвъд залива с всичките онези Макалистър, Елиът и Крауфорд, нали? „От надменността на Елиът, от гордостта на Макалистър и от суетността на Крауфорд, Господ да ни избави.“ Маршал ще живее при мене. Омръзнаха ми ратаите. Този Джим Хейстингс, когото наех за лятото, е най-лошия сред човешкия род. Той би накарал когото и да било да се омъжи. Какво мислите? Вчера събори гюма и разсипа цялата сметана на двора! Каза, че сметаната е полезна за почвата. Не е ли това съвсем по мъжки? Казах му, че нямам навика да наторявам задния си двор със сметана.
— И аз ви желая много щастие, госпожице Корнелия — произнесе Гилбърт тържествено, — но — добави той, неспособен да устои на изкушението да подразни госпожица Корнелия, въпреки умолителния поглед на Анн, — страхувам се, че вашият ден на независимостта е свършил. Както знаете, Маршал Елиът е много решителен мъж.
— Обичам мъже, които си държат на думата — отвърна госпожица Корнелия. — Еймъс Грант, който ме преследваше навремето, не беше такъв. Никога не сте виждали такъв ветропоказател. Веднъж се хвърли в езерото, за да се удави, а после промени намерението си и изплува. Не е ли това съвсем по мъжки? Маршал би си удържал на думата и би се удавил.
— А имал и особен характер, казват — продължаваше да упорства Гилбърт.
— Иначе нямаше да бъде Елиът. Благодарна съм, че го има. Ще бъде много забавно да го вбесявам. И по принцип можеш да се справиш с мъж, който притежава характер, когато дойде време за разкаяние. Но не можеш да направиш нищо за мъж, който просто си стои спокойно и влошава нещата.
— Кога ще се ожените? — попита Анн.
— След един месец. Сватбената ми рокля ще е от коприна в морскосиньо. Бих искала да те попитам, Анн, дали според теб е подходящо да се носи воал на морско синьо? Винаги съм си мислела, че бих искала да нося воал, ако някога се омъжа. Маршал каза да нося, щом искам. Не е ли това съвсем по мъжки?
— Щом сте решили да се омъжите, госпожице Корнелия — каза Гилбърт тържествено, — ще ви дам чудесните правила за управление на съпруг, които баба ми е предала на майка ми, когато тя се омъжила за баща ми.
— Е, мисля, че и сама ще мога да управлявам Маршал Елиът — каза госпожица Корнелия спокойно. — Но нека да чуем твоите правила.
— Първото е — хвани го.
— Хванат е. Продължавай.
— Второто е — храни го добре.
— С достатъчно сладкиши. После?
— Третото и четвъртото са — дръж го под око.
— Вижда ми се недостатъчно — каза госпожица Корнелия категорично.
XXXVI
Червени рози
Градината на малката къща беше любимо място на пчелите и червенееше от късните рози на този август. Обитателите на малката къща прекарваха много време в нея и имаха навика да правят вечерни пикници на тревистото ъгълче отвъд потока и седяха там във вечерите, когато огромните нощни пеперуди се носеха през кадифения мрак. Една вечер Оуън Форд завари Лесли сама в градината. Анн и Гилбърт ги нямаше, а Сюзън, която очакваха да се прибере тази вечер, още не беше дошла.
Небето на север беше кехлибарено и бледозелено над върховете на боровете. Въздухът беше хладен, защото август приближаваше към септември, а Лесли носеше тъмночервен шал върху бялата си рокля. Мълчаливо се разхождаха заедно из малките, дружелюбни, пълни с цветя алеи. Оуън трябваше скоро да си отиде. Ваканцията му почти беше свършила. Лесли усети, че сърцето й бие лудо.